Ф И Н Г О В

 

Г Е О Р Г И   Ф И Н Г О В

БИОГРАФИЯ                                       

                                                                                                                      

Той е роден в град Калофер през 1874 г. във възрожденско семейство, приятели и съмишленици на Ботев Botev) и Вазов (Vazov).

Завършва Пловдивската мъжка гимназия и заминава да учи архитектура във Виена, където за кратко става асистент на проф. Карл Майредер (Karl Mayreder) и си сътрудничи с видния архитект Карл Кьониг (Karl Koenig). По време на следването си в австрийската столица между 1893 г. и 1898 г., той се потапя в местните артистични среди на Виена. 

Густав Клмит
фото Anton Josef Trčka

Това е времето, когато Густав Климт (Gustav Klimt) създава дружеството на свободните художници "Сецесион”, което оказва на Фингов силно влияние върху бъдещото му творчество и работа в България.

Въпреки съблазнителните предложения, той се връща в родината си и строи голям брой обществени, училищни и жилищни сгради, главно в София и Пловдив.  Младият и амбициозен архитект успява да се наложи с таланта си като авторитет, като в първите години на 20 в. става началник на архитектурната служба в столична община и пръв придворен архитект.

Арх. Фингов е сред първите архитекти в България, използвали елементи на сецесион, главно в орнаментите на сградите. Творбите му не отстъпват по майсторство и актуалност на редица образци от европейския сецесион.

Съдбата обаче му е отредила да мине през много драматични, даже трагични периоди. Участва в Балканската война.

През 1914 г. основава предприятие за доставка на строителни материали, което по-късно фалира и му нанася първия фатален удар. Малко преди това, умира и едно от децата му. Притиснат финансово, той продава къщата си на ул. "Шипка” 38 и се премества със семейството си в неугледна постройка. Следват мизерни и гладни години.

Димо Ничев
фото Esi Marinova

Но, талантливият архитект отново се изправя на крака. Отваря архитектурно бюро заедно с арх. Димо Ничев (Dimo Nichev) и строят едни от най-красивите къщи в София.

Съдбата обаче, отново му подготвя поредния удар. През 1927 г. става поръчител на огромен заем на руски предприемач за построяването на тунел Хасково- Раковски- Подкова. Година по-късно, Южна България е разтърсена от катастрофално земетресение и дълг от 16 млн. лв. от това време ляга на плещите на Фингов. Той продава всичко, което притежава, но пак не успява да погаси задълженията си. Пострадал от своята доверчивост, той многократно се връща към мисълта за самоубийство, но не посяга на живота си, само за да не нарани още повече съпругата си и трите си деца.

Фингов загива трагично заедно с жена си Райна Стоянова (Raïna Stoyanova) на 10 януари 1944 г. В деня на бомбардировките над София двамата напускат дома си, за да се скрият в съседна по-стабилна сграда. Бомбата обаче пада точно върху нея.

HЕГОВИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Къща на Адолф Функ, бул. Княз Дондуков 59

През 1903 г. в София се появява сграда, "предизвикала по спомени на съвременници, фурор сред обществеността".

Според арх. Явор Банков (Yavor Bankov), управител на Централния дом на архитекта, къщата на австрийския лекар Адолф Лауе Функ (Adolf Laue Funck)(днес в нея се помещава централният офис на застрахователното дружество "Алианц България холдинг"), слага началото на сецесиона в България.

"Дотогава архитектурата у нас е подчинена на еклектични класически стилове, привнесени от чуждите архитекти“ - обяснява арх. Банков. "И изведнъж се появява коренно различна сграда, която израства като жив организъм от терена, следва логиката на ходовите линии и естествената големина и разположение на вътрешните пространства. Освен че е шедьовър, в сградата са заложени тенденции от бъдещото развитие на архитектурата."

В допълнение, къщата е сред елитните акушеро-гинекологични болнични заведения в София.

Няколко години по-късно, д-р Функ отпътува за родната си Австрия, а имотът е купен от известния македонски комита Спас Тюфекчиев (Spas Tufekchiev) (1864-1916 г.).  Той после я отдава под наем на Атанас Буров (Atanas Burov). 

През 1927 г. синът Александър Тюфекчиев (Alexander  Tufekchiev) проиграва къщата на хазарт и тя е купена от белгийския акушер-гинеколог д-р Борис Тричков (Boris Trichkov).

Роден е в София, след гимназията заминава да учи медицина в Лиеж, Белгия.            

След това, взема участие в Балканската (1912-1913 г.), Междусъюзническата  (1913 г.) и Първата световна война (1914-1918 г.). По-късно специализира във Виена и след 1922 г. се връща в отечеството си с диплома за хирург-гинеколог.  По същото време се омъжва за Рада Миронова (Rada Mironova). Баща й, Мирон Миронов (Miron Mironov) е съдия, управител на Земеделска банка и, като племенник на екзарх Йосиф (exarque Yosif), и изпълнител на завещанието му, засягащо движимите църковни имоти.

Имат две деца : Цветана (Tzvetana), родена през 1928 г. и Вера (Vera), родена през 1931 г. Те всички живеят в една стая в клиниката. През 1932 г., по проект на арх. Пенчо Койчев (Pencho Koychev), съпруг на сестра му Невена (Nevena), той построява втора къща в двора. През 1935 г. в новия дом се раджа третата им дъщеря  Мария (Maria).

Най-голямата им дъщеря Цветана завършва право в Софийския университет и до пенсионирането си е адвокат.

Първородният й син Борис, роден през 1963 г. е инженер и живее със семейството си в Бон. Женен за Ваня (Vania), те имат две деца, Борис и София (Sofia). 

По-малкият Иван е роден през 1964 г. Той е лекар - хирург и работи в Англия. Женен е за Ирина (Irina)и имат три деца.

Най-малката Мария се разболява от диабет и умира млада.

Вера завършва германистика в СУ "Св. Климент Охридски, омъжва се и със съпруга си отива в Германия. Там живеят и двете им дъщери : Мария е адвокат в гр. Бохум, омъжена е за своя колега немец, имат дъщеря Сара (Sara). Сестра й Евгения (Evgenia), за жалост, страда също от диабет, както леля си Мария и умира млада.

По време на Втората световна война, клиниката на д-р Тричков приютява за месеци  гонени от фашистите евреи.

След 1946 г. двете сгради са национализирани. Тогава там се настанява ръководството на Българския Червен кръст, докато семейството на д-р Борис Тричков се приютява на улица "Чепино", където по-късно на мястото на къщата е изградена кооперация.

През 1978 г. сградата е обявена за паметник на културата. През 1991 г. тя е реституирана и върната на децата на д-р Тричков. А днес тя приютява  централния офис на застрахователното дружество "Алианц България холдинг".

По време на клиниката, външната архитектура на къщата се състои от еркери, балкони, полу тавански етаж и изящна малка кула – лантерна. На първия етаж са разположени кабинетите за първични прегледи и операционната. Вторият етаж се ползва за настаняване на болни жени и родилки, а третият – за медицинския персонал.

 

Къща на Вера Дренкова, ул. Сан Стефано 31

През 1929 г. посланикът на Гърция закупува една къща с цялото обзавеждане, построена през 1892 г. от арх. Грюнангер (Grunanger) за богат български търговец на тютюн на улица "Сан Стефано" 33.

 

До нея, на № 31 през 1905 г.  се появява сградата на Фингов (Fingov) и Маричков (Marichkov),  известна като къщата на Вера Дренкова (Vera Drenkova),  образец на сецесиона.

В тази неокласическа сграда се помещават и днес офисите на гръцкото посолство.

Зад изисканите фасади на двете сгради, № 29 и № 31, отвътре те са обзаведени в стила на епохата и са украсени от гръцки произведения на изкуството.

Къща на  Кирил Ботев, улица  Шипка 23

Кирил Ботев (Kiril Botev) е роден на 20 април 1856 г. в град Калофер, син е на възрожденския учител Ботьо (Botio) Петков и на Иванка (Ivanka) Ботева, а брат му е  Христо (Hristo) Ботев.

Произхожда от семейство на образовани хора и от ранна възраст продължава професията на баща си, като учителства в Голямо Бельово, а след имигрирането си в Румъния, и в българското училище в Гюргево.

През 1876 г. се включва в четата на Христо Ботев. След нейното разбиване е заловен, лежи в затвора в Цариград. След това е пратен на заточение в крепостта Акия в Мала Азия. Освободен е през 1878 г. по силата на Санстефанския мирен договор.

След завръщането си в България през същата година, постъпва като кавалерист във Военното училище в София. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в чин подпоручик. По-късно следва кавалерийска школа в гр. Сомюр (Saumure), във Франция и кандидатства в Генералщабната военна академия в Белгия. 

Кирил Ботев, жена му Мари Оли дьо ла Розиер и техният син Христо Кирилов Ботев 

В Брюксел се залюбва с красивата белгийка и аристократка Мари Оли дьо ла Розиер (Marie Oli de la Rosier), негова връстница, дъщеря на известен брюкселски лекар с благородническо фламандско потекло, много красива и интелигентна жена.

След Съединението на България на 6 септември 1885 г. и при нагнетената обстановка в страната, капитан Кирил Ботев прекъсва своето обучение в Брюксел, завръща се у нас и служи в Източнорумелийската милиция.

Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) и като командир, в контра преврата срещу русофилите (1886 г.).

Като образован офицер, още млад заема високи длъжности : командир на трети конен Пловдивски полк, началник на Военното училище (1891 – 1895 г.), и командир на Трета пехотна балканска дивизия (1900 г).

През 1890 г. Кирил Ботев завършва пълния курс на Военната академия и се прибира в България. Тогава, в Пловдив се ражда синът му Христо, кръстен на великия си чичо. 

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда шест генерал-майори в чин генерал-лейтенгант. Ботев е сред тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. Преди това е давано само на офицери от запаса.

Участва като ескадронен командир в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. За кратък период от време е заместник-министър на войната (1913). През 1914 г. излиза в запас.

За да се предпази от бомбардировките на София, генерал-лейтенант Кирил Ботев отива да живее в с. Студена, Пернишко, където умира на 6 февруари 1944 г. Погребан е в старите софийски централни гробища, в парцела, в който са погребани дъщерята на Христо Ботев - Иванка (Ivanka), съпругата му Мари и майка му Иванка. Тленните останки на стария воин са положени в гроба на Иванка Ботева.

 

Синът му Христо започва също военна кариера с чин майор, а после става директор на представителството на автомобилното дружество "Фиат” в България.

През 1919 н. се жени за дъщерята на флигел-адютанта на цар Фердинанд (Ferdinand), генерал Петър Марков (Petar Markov), Надежда (Nadezhda). Още същата година се ражда дъщеря им Венета (Veneta), единствена и любима внучка на генерал Кирил Ботев.

Първият съпруг на Венета, Петър Христов е ликвидиран от т. нар. Народен съд. След 9 септември 1944 г. тя е принудена да работи по цял ден, за да издържа родителите си. Когато през февруари 1944 г. умира баща й, тя е на 23 години. Историческата къща на ул. “Шипка” е натъпкана с квартиранти, които пишат доноси срещу нея. От този ад я спасява акад. Тодор Павлов (Todor Pavlov). По негово настояване, е създаден научен институт към БАН със задача да проучва живота и делото на Христо Ботев и Венета е назначена за технически научен сътрудник.

От втория си брак – с известния столичен гинеколог д-р Боян Брънчев (Boyan Branchev), има син Боян, който по настояване на баща си носи фамилията на майка си Венета – Ботев. Той има трима синове – Боян, Чавдар (Chavdar) и Александър.

Съществува една контра версия относно Христо :

Люба Лазарова Саулска (Luba Lazarova Saulska), която гледа дълги години стария и болен генерал Кирил Ботев заедно със сина си Йордан Ангелов Немски (Yordan Angelov Nemski), знаят добре, че има осиновяване на племенника на Мари Оли. Майката на Немски - Саулска - е видяла кръщелното свидетелство - белгийско, на което осиновеният Христо Кирилов Ботев фигурира като Ноел Шарл (Noël Charles). Генерал Ботев е бил толкова благодарен на Саулска и нейния син, че в завещанието си оставил един етаж от къщата си на тази жена. За това се води дело 63/1948г. и тя спечелва  делото. През 1957 г. съдебен състав й признава правата на “домашна помощница, готвачка и болногледачка в дома на генерал Кирил Ботев”. В съда по завещанието Сеулска заявява в лицето на осиновения Христо Кирилов Ботев, че е осиновен.

От акта за смъртта на жената на генерала № 292, препис от 11 юни 1979 г. от Ленински рай-съвет, се вижда, че Мари Оли е починала на 30 януари 1935 г., родена на 1 ноември 1852 г. в Шарлероа - Белгия и преживяла с Кирил Ботев 49 години брачен живот. Значи Кирил Ботев и Мария Оли  са се венчали в 1886 г. Цели пет години нямат деца. 

Тогава, през 1890 г., пристига сестрата на Мария и й дава за осиновяване своя син, белгийския гражданин Ноел Шарл (Noël Charles), и той става с кръщелно свидетелство Христо Кирилов Ботев, обявен за рожден син на Кирил и Мария. Това твърдят редица съвременници и по този повод Калоферският музей на Христо Ботев с помощта на Иван Винаров (Ivan Vinarov) предприе обширна анкета, която се съхранява в музея. От тази анкета се вижда, че самият Христо Кирилов Ботев не е криел, че е осиновен. След осиновяването, той живее при баща си до 1919г., когато се оженва за дъщерята на генерал Марков - Надежда и отива да живее в дома на генерала на ул.”Велико Търново” № 1. Там живее  до смъртта на генерал Кирил Ботев.

Строителството на къщата започва под ръководство на Кирил    Маричков и Димитър Фингов през 1905 г. и завършва през 1907 г. Плочи с надпис : "В този дом живя..“, разположени симетрично от двете страни на изумително изработената входна врата свидетелстват, че този дом е приютил двама велики българи Иванка Ботьова Петкова (Ivanka Botiova Petkova) и синът й Кирил Ботев.

Фасадата е изпълнена в модерния за началото на ХХ век стил сецесион. Стените са високи, окичени с декоративни гипсови венци. В задния двор, зад завесата от бръшлян и смокинови листа, се подава плахо невероятно красивият балкон на последния етаж, обрамчен с изкусно изплетен парапет от ковано желязо и покрит с масивен навес. И днес сградата  впечатлява с изисканите си детайли, в които липсва претрупаност и кич, присъщи за редица съвременни архитектурни решения.

Като повечето къщи от тази епоха, и домът на сем. Ботеви е изпипан до най-дребните детайли. Впечатлението за перфекционизъм се допълва не само от външния блясък, но и от скритите за очите електрическа и водопроводна инсталации. По тази причина, ремонт на сградата не се налага, за разлика от много други сгради, строени значително по-късно.
Единственият път, когато къщата претърпява разруха, е по време на бомбардировката през Втората световна война. Тогава е срината част от западната й страна и се налага семейството на генерала да се евакуира в провинцията. Това провокира мародери да ограбят някои от вещите. С изключение на този период, къщата запазва автентичния си дух от времето, когато в нея се установява семейството на Кирил Ботев.

Новата власт постъпва с историческата къща по стандартния начин, натъпква я с квартиранти, а наследниците по документи, успяват да изгорят или скрият архива на генерала.

Намесата на БАН спасява къщата, обявена за архитектурен паметник, но не се стига до създаването на музей в нея. През последните години са правени дори опити да бъде превърната в бистро. Само двете паметни плочи с ликовете на баба Иванка и сина й Кирил, понякога спират забързаните минувачи. 

Къща на Димитър Фингов, улица  Шипка 38

 

За нея, самият Фингов казва: "В тази къща вложих всичкото си изкуство… Работих с жарта на младежката си фантазия, с желанието да покажа какво би могло да се направи в това време, с желанието да имам една скромна, но уютна и удобна къща”.

През 1906 – 1908 година той проектира семейното жилище заедно с мебелите и целия интериор. Сградата е един истински образец на т. нар. рационален сецесион.

Върху колоната при входа на дома, големият български скулптор Андрей Николов (Andreï Nikolov), възпитаник на Антонен Мерсие (Antonin Mercié) в Екол де Бозар (Ecole des Beaux-Arts) в Париж и член на Управителния съвет на Международната асоциация на художниците в Рим, извайва женска глава. Къщата е красива и удобна.

Партерният етаж е свързан с първия чрез вътрешна стълба.

На първия етаж се намират две спални, детска стая, дневна с тераса, баня и веранда над входа. Помещенията лесно се преобразуват в общо пространство чрез плъзгащи се врати.

От антрето се влиза във вестибюл със стълба към горния етаж, където са големият и малкият салони, кабинет, трапезария, зимна градина, офис и кухня със сервизен вход. Богатата интериорна подредба очарова с вкуса и красотата си. Облицованите с махагон стени, дъбовата ламперия със сърцевидни мотиви, паната от австрийска круша с резби, масивните дървени колони, вградената библиотека, мебелите с инкрустации, камината с кош от медна ламарина, кристалните полюлеи са само част от изящния интериор, създаден от самия Фингов. Къщата е негова собственост до 1914 г.

Поради нещастно стечение на обстоятелствата за фамилията на Фингов, тя е продадена на индустриалеца Петко Теодоров (Petko Teodorov), брат на министър-председателя на България Теодор Теодоров (Teodor Teodorov), който се настанява там със съпругата си и двете си дъщери - Анна (Anna) и Мария.

Национализацията след 1944 г. превръща за около 20 години дома на арх. Фингов в детска градина, а през 1978 г. е обявен за паметник на културата от местно значене. През 80-те години на миналия век, детската градина е преместена и партерът се използва за офиси на Националния институт за паметниците на културата /НИПК/.

През всичките години обаче, собственичките й, двете дъщери Мария и Анна, както и внучката на Петко Теодоров, Елена живеят на последния етаж. След реституцията цялата къща е върната на собственичките.

През 1995 г. на 92 години умира последната от тях Мария Теодорова (MAria Teodorova), дъщеря на Петко Теодоров. Нейното завещание оставя къщата на трима наследници – Кубрат (Kubrat), един от синовете на Симеон Сакскобурготски (Simeon Saxe-Coburg-Gotha), Яков Джераси (Jacob Jerasi), управител на фондация "България”, и Румен Манолов (Rumen Manolov), юрисконсулт на НИПК. Мария Теодорова смята, че завещавайки дома, ще го запази от унищожение.

Но, тогава се появява Надежда (Nadezhda) Иванова Теодорова  , внучка на Теодор Теодоров с адрес във Виена, която по съдебен път придобива имота на основание наследствено правоприемство. И тя решава съдбата на къщата като през 2007 г. я продава на фирма "Bulgarian Construction House” АД със седалище и адрес по документи на ул. "Алабин” 34.

Междувременно "Bulgarian Construction House” АД предприема действия за надстрояване на съществуващата сграда до пет етажа. 

Но, през ноември 2009 г. инициативният комитет на Движение за опазване паметниците на културата в България "София за нас” и гражданската организация "Граждани за София”, разпространяват петиция за спасяване къщата на Фингов. Тя е изпратена до всички отговорни инстанции, начело с министър председателя. В нея се посочва, че е налице крещяща липса на респект към къщата, културна ценност и образец на стила сецесион.

В началото на декември 2009 г., главният архитект на София Петър Диков (Petar Dikov) връща за ново съгласуване проекта за изменение на плана. Той посочва, че разработката е недопустима, защото сградата и нейната среда подлежат на опазване.

Днес къщата на Фингов е реставрирана. Проектът запазва изцяло оригиналното фасадно решение на сградата и автентичността на обемно-пространствената и планова структура в съответствие със статута й на недвижима културна ценност. Условно трите съществуващи нива се обособяват като отделни функционални зони - на партера е представителната част на сградата с организиран дневен тракт, в сутерена са стопански и помощни помещения с връзка към новопроектираният гараж, на второто ниво са представителни помещения, а на третото (подпокривно) са семейни помещения. 

Къща , улица Оборище 10

Построена през 1908. по проекта на архитектите Георги Фингов и Кирил Маричков, къщата е превърната в нов комплекс с лъскави апартаменти. Сградата е обявена за паметник на културата, въпреки че сегашния й вид не дава основания за това признание. Фирмата-строител се хвали, че апартаментите там са между 170 и 250 кв. м., на партерното ниво се намират банков офис и СПА-център, а на покрива има басейн.

В къщата се помещаваше представителство на либийската арабска джамахирия, която се намира сега в софийския кв. Младост. Днес на нейно място фирмата "Бългериан кънстракшън хаус” построи нов билдинг, в който бездарно вгради фасадата на разрушения предишен дом, проектиран от големите наши архитекти Фингов и Маричков, а сетне реконструиран от арх. Станчо Белковски.

 

Къща на Еми Горгас– Шаренкова, улица Оборище 29

 В сградата се помещава френското посолство.

 

 Къща на Аврам Чальовски, улица  Отец Паисий 41

 

фото Miko

Аврам Чальовски (Avram Chaliovski), известен като "Българският Форд", е роден през 1854г. в с. Галичник, Вардарска Македония. През 1898 г. купува кон и малка мелница, и заедно с още един работник започва да произвежда тахан халва в работилницата. Тя прераства във фабрика, първата фабрика за тахан халва в България, която произвежда и сусамено масло.

През 1908-1909 г. премества предприятието си на ул. "Паисий”. Назовава го "Първа българска електрическа фабрика за сусамени масла и халви”. По това време приема за съдружници синовете си Евстати (Evstati) и Манол (Manol).

Евстати е активен член на ВМРО и участник в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Манол е доста близък с македонския активист Ванче Михайлов (Vanche Mihailov) и му помага в много трудни моменти, за което е преследван и лежи в затвора. После отива в Америка и работи като леяр в заводите на "Форд”.

През 1921 година Аврам Чальовски отваря в Бургас и втората си фабрика. Предприятията в София и Бургас са под името "Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр.“. През 1936 година открива на гара Искър трети клон на фирмата. В него произвежда растителни масла, глюкоза и нишесте. Чальовски построява и бъчварски цех за амбалаж, а фабриката в София разполага със собствена печатница за етикети и рекламни бланки. Той оставя на наследниците си не само материални активи, но най-важното, завещава им висок морал и жизнена философия. Вместо да купува коли и вили по Чамкория, той превръща достолепния си дом в музей на родовата памет.

За целта наема Генчо Марангозов (Gencho Marangozov) от Трявна, последната издънка на голям резбарски род, 17 години да живее и твори в дома му. Генчо започва едва 11-годишен да дълбае с длето дървото. Отначало работи иконостаси, но бързо минава към скулптирането от дърво на цели човешки фигури и образи. Самобитният му талант е толкова ярък, че още на седемнадесет години отваря собствен дюкян. Спечелва с конкурс правото да изпълни иконостаса на църквата "Св.св.Кирил и Методий” в София. Дело на сръчните му ръце е и резбарската украса на мебелите, с които България се представя на Международното изложение в Лиеж /Белгия/.

По поръчка на Чальовски, известният резбар създава т.нар. „патриотична” стая, където извайва близо петдесет резбовани фигури на царе от Първото и Второто българско царство, на наши възрожденци, на Батемберг (Battenberg), Фердинанд Ferdinand) и Борис III (Boris III), на руския император Александър II (Alexander II). Размерът на творбите му е от 1,20 до 1,50 метра. Бележитият резбар умира през 1924 г. в София.

Фамилията на Чальовски живее скромно и пестеливо под зоркия поглед на патриарха на рода. Какъв морал е имал, говори и факта, че храни работниците си в безплатен стол, дава им 13-та заплата, отпуска големи заеми на задомилите се, а след това бързо ги опрощава. Цял живот развива благотворителна дейност, но без шум и показност, не със самочувствието на имащ, а със смирението на длъжник.

Той прави голямо дарение на Зографски манастир, който от своя страна му подарява икона на Спиридон Чудотворец, патрон на фирмата. Същият подарява и параклис на църквата "Успение на Свети Иван Рилски“ в Рилския манастир.

В завещанието си Чальовски иска къщата му да се превърне в семеен музей, отпуска 10 млн. лв. за учредяване на фондация, която да подпомага бедни, болни и сираци.

Още през 1912 г. построява самостоятелна гробница с 12 клетки на Софийските гробища. В едната от тях след смъртта си, той лежи редом с първия работник, допринесъл с труда си за преуспяване на предприятието му. Пастирът- милионер от Галичник умира в дома си през 1943 г., малко след смъртта на сина си Евстатий. Моли да му донесат парче халва от фабриката, опитва го и отнася сладкия му вкус на небето.

Само след година фабриките са национализирани, мъжете от фамилията тикнати в затвора, а жените и децата, изселени. Ценните вещи и антики са разграбени. Семейният замък става заводско общежитие, след това минава към „Софжилфонд”.

От „патриотичната” стая семейството успява да спаси голяма част от дърворезбите, които сега са изложени в Даскаловата къща в Трявна.

Днес, реституираният дом на Чальовски е реставриран и всеки може да прочете възстановените пана, на които на български и френски пише „Първа българска фабрика, основана през 1898 г. за тахан и разни захарни изделия...”.

Къща на Георги Губиделников, улица  Шишман 10-12

 

Георги Губиделников (Georgi Gubidelnikov) е едни от големите български банкери, индустриалци и политици. Роден на 2 май 1859 г. в град Котел, той завършва право в Одеса, а през 1883 г. се връща в България.

Става член на Народната партия и по-късно е избран за член на Върховния партиен съвет. Скоро е преместен в Русе, където е подпредседател на окръжния съд, но заради политическите си пристрастия, е уволнен и започва свободна практика като адвокат заедно с Теодор Теодоров, с когото остават близки цял живот.

Губиделников е съпредседател на Народняшката партия и до края на живота си заема редица важни постове в икономическия и политиески живот в София.

След 1905 г. с Иван Буров (Ivan Burov) създават банка "Губиделников” /Българска Търговска Банка/, най-голямата банка в страната с предимно местен частен капитал, на която той е директор до  смъртта си на 28.11 1938 г. 

По-късно е известна под името "банка Буров", тъй като след смъртта му Атанас, братът на Иван Буров, поема банката през 1939 г.

Заедно с Атанас Буров, Губиделников е един от основателите на "Ротари” клуб. Негов първи председател е бъдещият министър на народното стопанство и председател на 24 Народно събрание Стойчо Мошанов (Stoycho Moshanov).

Губиделников се жени за Станка (Stanka), третата сестра на Теодор Теодоров. Имат трима синове, Тодор, Стефан (Stefan) и Георги (Georgi), и една дъщеря, Анка (Anka).

Къщата им е построена през 1909 г. по проект на арх. Димо Ничев (Dimo Nichev), който е в екипа на  Георги Фингов (Georgi Fingov), а днес в нея се помещава прочутото кафене  "ONE MORE".

Далече след смъртта на Губиделников, неговото семейство приютява за почти три години земеделеца-депутат Никола Петков (Nikola Petkov) до арестуването и екзекуцията му през 1947 г., останал без покрив и средства, след като бомба разрушава дома му (на мястото на сегашния хотел "Радисън"). През същата година в този дом комунистите откриват "специален" магазин, който снабдява червената номенклатура с луксозни стоки.

През май 1952 г. парите от всичките създадени от него фондове са конфискувани в полза на държавата.

 

Софийската банка, улица Московска 19

 

Разположена в близост до Царския дворец, сградата се отличава с прекрасния си купол и скулптура на Меркурий, римският бог на парите, както и с общото въздействие на отделните си елементи и украси.

Забележителни са маските на Медуза по прозорците на приземния етаж, ъгловите балкони с балюстри, издадените еркери към ул. "Бенковски“, с които вторият и третият етаж са елегантно обединени. Самият вход на улица "Московска“, сам по себе си е архитектурна забележителност с двата орела, сякаш "долетели“ от знамената на римски легиони за да „закрилят“ банката.

Корпоративна Търговска Банка, улица Граф Игнатиев 10

Сградата е завършена през 1921 г. и е сред емблематичните здания на София, построена в типичен бароков стил, характерен за строителството в началото на 20 в.

фото Bin im Garten

Фасадата е с колонади, балкони, орнаментална украса. На върха, един голям часовник разделя двамата атланти. Цяла плеяда митологични герои като Херкулес, Атлас и Титаните подпират корнизите на много знакови сгради от този период в София. Идеята е да символизират устоите на младата българска държава, която само за няколко години след освобождението успява да се включи в деловия живот на Европа с институции, управлявани от добре образовани и предприемчиви хора.

Те са дело на скулпторите  Делирадев (Deliradev) и Алексиев (Alexiev).

Знаковата постройка е централа на Българската търговска банка на знаменития финансов род Бурови. Тя успява да устои на времето и човешкия вандализъм, бомбардировки, безогледно стопанисване, тъмни сделки, и да съхрани архитектурното си величие.

След края на Втората световна война и идването на народната власт, Атанас Буров е лишен от всякакви права. Той умира през 1954 г. в затвора.

Около 45 години след тези драматични събития, в празните  помещения на бишвата Бурова банка, се настаняват всякакви странни субекти, като Международна банка за инвестиции и развитие /МБИР/с директор Габриел Лабад (Gabriel Labade).

Новите собственици  правят постъпки за ремонт, възложен на известен български архитект. През пролетта на 1997 г. обаче МБИР е принудена  да затвори врати. Тогава е откупена от "Корпоративна търговска банка А.Д" начело с Цветан Василев (Tzvetan Vazilev).                                                                                                                

улица Ангел Кънчев