Гърция след античността

 

ГЪРЦИЯ СЛЕД АНТИЧНОСТТА 

Гърция, официално Република Гърция (Ελλάδα, Елада/ е държава в Югоизточна Европа, заемаща най-южната част на Балканския полуостров. Граничи с Албания, Северна Македония и България на север, с Турция на изток, със Средиземно море на юг, с Йонийско море на запад, а между континенталната част и някои от островите са разположени в Егейско и Критско море. Площта ѝ е 131 475 kм², от които 130 335 kм² суша и 1140 kм² водна площ.

фото Richard Mortel

Древна Гърция или древногръцката цивилизация е период в историята на Гърция, но и на източното Средиземноморие, който започва след края на бронзовата епоха и преминава в елинистичната епоха след смъртта на Александър III Македонски през 330 пр. Хр. . Политическите, философските и научните постижения на древните гърци са в основата на развитието на западната цивилизация, на съвременната демокрация и на Олимпийските игри. Историците разглеждат наследството на Древна Гърция като основополагащо на съвременната култура, на западната философия, на основните принципи на архитектурата, скулптурата, математиката и поезията.

Древните гърци обитават територията на днешна Гърция на континента и островите, но също така и малоазийското крайбрежие на Егейско море (в днешна Турция), о-в Кипър, о-в Сицилия и южните части на Апенинския полуостров, както и отделни селища по бреговете на Средиземно и Черно море.

История

Римска Гърция

Римска Гърция е периодът в историята  когато днешна Гърция е под властта на Римската република (509 – 27 г. пр. Хр.) и Римската империя (27 г. пр. Хр. – 395 г.). Започва с победата на римляните при Коринт през 146 г. пр. Хр. над обединените в Ахейския съюз гърци и приключва с преименуването на Византион в Константинопол през 330 година от император Константин Велики /Κωνσταντίνος ο Μέγας Konstantinos o Megas/.

Като цяло, Римска Гърция е светска, превръщайки се в център на просветата и културата на цялото Средиземноморие и късноантичния свят. Достъп до древногръцката просвета и култура имат като правило представители на всички народи на света, без разлика на език и религия.

Византийска Гърция

През 330 г. император Константин Велики, преименува Византия на Константинопол, а през 395 г., след смъртта на император Флавий Теодосий /Flavius Theodosius/, римската империя официално се разделя на две и градът става столица на източната империя /Βασιλεία Ρωμαίων / Basileía Rômaíôn/ която от 16 в. се казва византийска империя.

Историята на Византия условно може да се раздели на три периода: първият, наричан романоезичен, латински или ранновизантийски от 4 до 7 в., при който официален език на държавата е латинският език, а част от императорите произхождат от романизираното балканско тракийско-илирийско население; вторият – класически, гръцки или средно византийски период, който започва през 7 в. и трае до 1204 г.; третият – късно византийски период, който трае от 1261 г. до 1453 г.

Първи период

През този период, латинският език продължава да бъде официален език във Византия. Но постепенно елинизацията се развива и гръцкият език побеждава латинския.

В началото Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните варварски племена, като единственият ѝ сериозен противник е Персия. Между 5 и 7 в. тя владее Балканския полуостров, Мала Азия и Източното Средиземноводие.

През 476 г. Византия става единствен законен наследник и на Западната Римска империя, а с това и единственият законен наследник на Древен Рим и Римската империя. 

фото Petar Milošević
Детайл от базиликата „Сан Витале“ в Равена

През 527 г. император става Юстиниан /Iustinianus/. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в нейната цялост, но много бързо след смъртта му, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени завинаги.

Втори период

Постепенно Балканите се колонизират от славяните, а в края на 7 в. северната част на полуострова е откъсната от българите  Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира постепенно славянското население в южната част.

Но в източните провинции  стават религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата. 

Все пак, с помощта на Църквата, императорът начело на добре екипирана и обучена голяма армия, отвоюва Източните провинции, превзети от персийския велик шахиншах. Но нов противник се явяват арабите.

Византийската империя е християнска държава, но византийското християнство се развива по различен начин, така че авторитетът на папата като глава на църквата все по-малко се признава от патриарсите, и така се стига до разкол през 1054 г.

Палма Младши /16-17 в./
Завладяване на Константинопол

Малко след това, започват кръстоносните походи със цел да се превземат източните провинции от мохамеданите и така завършва този втори период с завладяването от кръстоносците от четвъртия поход на Константинопол през 1204 г.

Трети период

фото Goran tek.en
Герб на династията Палеолози,

Последвалото създаване на католически латински държави и борбите на православните византийци срещу тях, пораждат отделна гръцка национална идентичност. Византийската империя е възстановена от династията Палеолози /Παλαιολόγοι/ Paleologi/ през 1261 г., но не достига предишното си величие. Постоянните граждански войни и атаки на границите завършват с нейния окончателен разпад през XIV век. Византия вече принадлежи на османската империя.

Османска Гърция

До 1821 г. Гърция е в ръцете на османската империя.

Османска Гърция е мултиетническо общество. Но на гърците са дадени някои привилегии и свободи. Въпреки това, те страдат от злоупотребите на местните представители на имперската власт, върху които централното правителство упражнява само непълен контрол. Въпреки загубата на политическата си независимост, те не губят позициите си и остават доминиращи в областта на търговията и бизнеса. Консолидацията на османската власт през 15 и 16 в. прави Средиземно море безопасно за гръцкото корабоплаване и гръцките собственици на кораби стават морски превозвачи на империята, реализирайки огромни печалби. След османското поражение в битката при Лепанто през 1571 г. обаче, гръцките кораби често стават обект на жестоки атаки от католически (особено испански и малтийски) пирати.

Битка Лепанто
неизв. художник

Гръцката земевладелска аристокрация, която традиционно доминира във Византийската империя, има трагична съдба и бива почти напълно унищожена. Но се явява нова водеща класа в османска Гърция, покритите (πρόκριτοι на гръцки), наричани от османците коджабащи. Те са чиновници и събирачи на данъци и си спечелват лоша репутация, тъй като са корумпирани. От друга страна, фанариотите заемат видни постове на бизнесмени и дипломати в имперската столица Константинопол. 

Гръцката православна църква получава голяма власт под протекцията на султана, придобивайки религиозен контрол над цялото православно население на империята: гръцко, албанско, латинско -говорещо и славянско.

Въстание през 1821 г.

През 1821 г. започва гръцката война за независимост, наричана също Гръцко въстание.

Войната трае десетина година след като през 1827 г. под натиска на общественото мнение в европейските държави за съпричастност, към гръцките борци за независимост, се намесват Великите сили.

Конференцията в Лондон през 1830 г. предлага напълно независима гръцка държава. Окончателните ѝ граници са определени по време на Лондонската конференция от 1832 г., като северната гръцка граница преминава от Апта до Волос, а от островите са включени само Евбея и Цикладите. Гърците са разочаровани, но не са в състояние да се противопоставят на волята на Великобритания, Франция и Русия, допринесли значително за гръцката независимост. 

Кралство  Гърция

През октомври 1831 г. Йoaннис Каподистрия /Iωάννης Αντώνιος Καποδίστριας - Ioannis Antonios Capodistria/, който управлява Гърция от 1828 г., е убит от политическите си противници. За да предотвратят по-нататъшни експерименти с републиканското правителство, Великите сили, особено Русия, настояват Гърция да стане монархия и за неин първи крал е избран баварският принц Ото Фридрих Лудвиг фон Вителсбах / Όθων, Βασιλεύς της Ελλάδος; на немски: Otto Friedrich Ludwig von Wittelsbach/. 

В средата на XIX век Гърция е под опеката на своите "защитници“ и финансови спонсори – Великобритания, Русия и Франция, които определят нейната външна политика. 

Световните войни

Георг I /Γεώργιος - Geōrgios/ управлява като крал на Гърция от 1863 г. до убийството му през 1913 г. Следват републики и възстановяване на монархията до окончателната й отмяна през 1974 г.

Гърция се включва късно в Първата световна война (2 юли 1917 г.) на страната на Антантата, но последвалите конфликти продължават до 1923 г. и завършват с "Голямата катастрофа“ с края на елинизма в Анадол, след две хиляди и половина години присъствие.

Втората световна война започва за Гърция, когато Италия на Мусолини изпраща неприемлив ултиматум, на което Ioannis Метаксас /Ιωάννης Μεταξάς - Ioannis Metaxas/, диктатор на Гърция от 1936 г., отговаря с прочутото "Не“. Италианско-гръцката война се обръща в ущърб на Италия, което води до намесата на нацистка Германия. Окупирана от Германия, Италия и България, Гърция е управлявана от колаборационистки режим (1941-1944), докато кралят, избягал в чужбина, ръководи правителството в изгнание. Гърция е, след Полша и Съветския съюз, страната, чието гражданско население страда  най-много от Втората световна война. Италианската и германската окупация причиняват смъртта на един на всеки десет души – половината от жертвите умират от глад.

Спонтанно се образуват групи за съпротива, които след това се обединяват в национална организация, EAM-ELAS (Национален фронт за освобождение, близък до Комунистическата партия), която упражнява все по-ефективен контрол върху селските райони, заплашвайки германските комуникационни линии.

През 1946 г. Гърция потъва в гражданска война, в която участва EAM-ELAS, най-мощното освободително движение, ръководено от Комунистическата партия на Гърция. Монархическото правителство и неговите британски и американски съюзници разчитат на крайно десните и бивши колаборационисти, за да се борят с EAM, която в крайна сметка е победена през 1949 г., а Комунистическата партия на Гърция е забранена.

фото Bert Verhoeff
Константин Караманлис

Георгиос Папандреу 

Новата конституция оставя на краля значителни правомощия: той може да блокира всеки закон или да законодателства чрез укази. По този начин монарсите се противопоставят на министър-председателя Константинос Караманлис /Κωνσταντίνος Γ. Καραμανλή - Constantinos Caramanlis/,  а след това и на Георгиос Папандреу /Γιώργος Παπανδρέου - Giorgos Papandreou/, който получава близо 70 % от гласовете на изборите през 1964 г. Дворецът назначава няколко правителства по свой избор, които не разполагат с мнозинство в парламента, което предизвиква протести, понякога жестоко потискани, с много жертви. Комунистическата партия остава забранена, но продължава да действа нелегално.  Съединените щати оказват голямо влияние върху гръцката държава в икономически и военен план чрез плана "Маршал“, въведен през 1947 г.

Гърция на полковниците

фото Allan Warren
Константин II

Диктатурата на полковниците е наименованието на политическата власт в Гърция от 1967 до 1974 г., която освен това води до изгнанието на крал Константин II /Κωνσταντίνος Β΄ της Ελλάδα - Constantin II/ , възкачил се на трона през 1964 г. Тази диктатура е резултат от завземането на властта от хунтата от офицери, доминирана от Георгиос Пападопулос /Γεώργιος Παπαδόπουλος - Giorgios Papadopoulos. Офицерите, извършили преврата, са членове на организация, превърнала се в антикомунистическа, IDEA, която по това време е свързана с американската армия.

След преврата много синдикалисти, бивши членове на съпротивата и политици са арестувани или изпратени в изгнание на островите. В затворите често се прилагат изтезания. Диктатурата възхвалява древността в стадионите с празненства, като същевременно декларира установяването на християнски морален ред, подчертан от лозунга "Гърция на християнските гърци“. 

След полковниците

През 1973 г. няколко университета са окупирани от протестиращи студенти; военната репресия води до над сто смъртни случая. Георгиос Пападопулос, който се обявява за президент и регент въпреки опозицията на своите съперници в режима, е свален от власт. Димитриос Йоанидис /Δημήτριος Ιωαννίδης - Dimitrios Ioannidis/ поема властта и установява втора военна диктатура. Убеден в американската подкрепа, Йоанидис предизвиква през юли 1974 г. преврат в Кипър, за да свали президента Макариос, /Μακάριος - Makarios/ обвинен в комунистически симпатии, и да обедини Кипър с Гърция. Турската армия реагира, като нахлува в 40 % от острова; инвазията води до няколко хиляди убити и изчезнали и над 300 000 бежанци. След този провал режимът на полковниците е принуден да предаде властта на цивилни политици, които организират преход към парламентарно управление.

фото Укшс Лщср

През 1981 г. партията ПАСОК на Андреас Папандреу /Ανδρέας Γεωργίου Παπανδρέου - Andreas Papandreou/  идва на власт. Гърция преживява силен икономически растеж и стандарт на живот, невиждан дотогава, благодарение на увеличаването на чуждестранния туризъм в страната. Гърция се присъединява към Европейския съюз през 1981 г. и приема еврото като валута през 2001 г. Страната е домакин на Олимпийските игри през 2004 г. в Атина. 

Но от 2007 г. страната е засегната от световната икономическа криза. През 2008 г. тя преживява тежка бюджетна криза и е принудена да поиска помощ от Европейския съюз. 

Гърция днес  /може би без този последен абзац/

/Днес нейната сила се основава на класическата й култура : елинско наследство с Аристотел,  Сафо, Хипатия...  и съвременна култура с Мария Полидури и Никос Казандзакис, киното с Теос Ангелопулос, Мелина Меркури и Ирен Папас, музика с Микис Теодоракис   и с богата и разнообразна кухня, както и от неизмеримото си архитектурно наследство (Партенон, храмът на Посейдон, Цикладските острови, светилището в Епидавър, Ахилион). 

ПОРТУГАЛИЯ

 П О Р Т У Г А Л И Я

Герб на Португалия

Португалия (на португалски: Portugal), е държава предимно на Пиренейския полуостров в Югозападна Европа. Това е най-западната държава в Европа, граничеща на запад и на юг с Атлантическия океан и на север и изток с Испания. Нейната територия включва също и атлантическите архипелази на Азорските острови и Мадейра, и двата автономни региона със собствени регионални правителства. Столицата е Лисабон, официалният език е португалски, който е много близък до испански. Населението към 2021 г. е 10 352 042 души. 

Португалия има дълбоко културно, архитектурно и езиково влияние по целия свят с наследство от около 250 милиона португало-езично население. Тя е развита страна с напреднала икономика и висок жизнен стандарт. Член на Организацията на обединените нации и Европейския съюз, Португалия също е един от основателите на НАТО, еврозоната, ОИСР /OCDE/ и Общността на португало-езичните държави.

Етимология на Португалия

Думата Португалия произлиза от римско-келтското местно име Портус Кале (Portus Cale), чието име е от латинската дума за пристанище portus, но вторият елемент на Portus Cale е по-малко ясен. 

Друга теория твърди, че Cale или Calle е производно на келтската дума за пристанище. Някои френски учени смятат, че името може да е произлязло от "Portus Gallus“, пристанище на гали или келти. Всъщност, думата е с индо-европейски произход.

Около 200 г. пр.н.е. римляните завзели Иберийския полуостров от картагенците по време на Втората пуническа война, в това число и Кале, преименувайки го на Portus Cale (Пристанище Кале), включвайки го в провинция Галисия /Galicia/ със столица в Бракара Августа /Bracara Augusta, съвремена Брага, Португалия). През Средновековието регионът около Портус Кале става известен от германските племена суеби и вестготи като Портукале. Името Portucale еволюира в Portugale през 7 и 8 в., а до 9 в. този термин е използван широко за обозначаване на региона между реките Дуро и Миньо. Към 11 и 12 в. Португале, Португалия, Портгало или Портгалиали вече са били наричани Португалия.

ИСТОРИЯ

Развитие

Португалия е най-старата национална държава на Иберийския полуостров и една от най-старите в Европа. 

Първите обитатели на териториите, днес заети от Португалия, са били неандерталци и хомо сапиенс. По време на неолита местните жители са правили опити да си осигурят поминък чрез риболов и животновъдство. Към първото хилядолетие пр. н. е. започват няколко последователни вълни от нашествия на келти, идващи от Централна Европа. Те се смесват с местното население, образувайки голям брой отделни племена, главно лузитанците.

Вириат
фото Eduardo Barron Gonzalez

През 219 г. пр.н.е. Римската империя започва нашествието си на Иберийския полуостров. Римските войски започват да превземат полуострова от юг, където месното племе, кинетите, ги посрещат като съюзници, но през 194 г. пр.н.е. лузитаните и други племена на север се обединяват под ръководството на Вириат /Viriato/ и вдигат въстание срещу римляните. Вириат скоро успява да освободи цялата територия на днешна Португалия. 

Римска вила в Писоеш,
блтзл до Бежа

Рим изпраща легиони, водени от най-добрите пълководци, но не успява да се справи с въстаническата армия. Римляните подкупват вестоносеца на Вириат, който убива господаря си и скоро след това съпротивата на местните приключва. Римляните развиват значително региона, построявайки множество градове, някои от които са населени и съществуват до наши дни като Бежа /Beja/. Между 5 и 7 в. Западната Римска империя вече се е разпаднала и на полуострова нахлуват германските племена свеби, маркомани и вандали в съюз със сарматите, а по-късно пристигат и вестготите, чието кралство обхваща целия полуостров.

фото Dantadd
Вимара Перес - гр. Порто

През 711 г. започва нашествието на маврите. Те унищожават Вестготското кралство, а вестготите избягват на север, във все още непокорената Астурия. От този регион иберийците започват да планират връщането на полуострова под свой контрол – т.нар. Реконкиста.

През 868 г. граф Вимара Переш /Vimara Peres/ става владетел на областта между реките Миньо и Дуро. Първоначално това владение е  зависимо от Кралство Леон - /на испански: Reino de León), историческа държава, разположена в северозападната част на Иберийския полуостров. 

Garcia II

Алфонсо VI
фото MaiDireLollo

През 1065 г. Португалия става de iure независима държава под управлението на Гарсия II /Garcia/. Кралството всъщност обединява Португалия и Кралство Галисия, поради което избухват междуособни войни. Техният край е сложен, когато крал Алфонсо VI /Alfonso/, брат на Гарсия, присъединява кралството към Леон. През 1095 г. Португалия се отделя като административна единица от Галисия, и малко по-късно бургундският рицар Анри Бургундски /Henrique de Borgonha/ става граф на Португалия. Той обединява графствата Портукале и Коимбра докато между Кастилия и Леон бушува гражданска война, но не успява да постигне независимост за владението си. След смъртта му управлението е поето от неговия син – Афонсу Енрикеш /Afonso Enriques/. 

Афонсу Енрикеш

През 1128 г. претендентите за португалския трон са двама – васалната на Кралство Галисия Тереса /Teresa/, съпруга на починалия Анри и майка на Афонсу, и самият Афонсу, който желае пълна независимост. Тази година те водят знакова битка – при Сао Мамеде /Sao Memede/, от която Афонсу излиза победител. През 1139 г. той се самокоронясва като Афонсу I, първи крал на Португалия. Португалия е призната като независима държава от Светия престол през 1143 г., а кралската титла е призната от папата през 1179 г. Първата столица е Гимараеш /Gimaraes/, но по-късно е преместена в Коимбра /Coimbra/.

Между 1249 и 1250 г. Португалия присъединява Алгарве /Algarve/, най-южният регион, след като побеждава владелите го дотогава маври. През 1255 г. столицата е преместена в Лисабон /Lisboa/. Испания приключва реконкистата на своите територии едва 250 години по-късно, през 1492 г.  Границите на Португалия остават забележително непроменени от 13 век насам. През 1386 г. Португалия влиза в съюз с Англия чрез Уиндзорския договор, който е в сила до днес и е най-дълготрайният съюз в историята. 

Енрике Мореплавателя - Nuno Gonçalves

Традициите на Португалия в риболова и търговията са в основата на търсенето на нови територии и търговски пътища след 1400 г., като първите експедиции са проведени от Енрике Мореплавателя /Enrique o navegador/, който оказва огромно влияние върху развитието на мореплаването.

Нуно Алвареш Перейра

На 25 юли 1415 г. крал Жуау I потегля с португалска армада заедно със семейството си към богатото ислямско пристанище Сеута. В експедицията присъства и легендарният португалски герой Нуно Алвареш Перейра /Nunno Álvares Pereira/. На 21 август, почти месец след отплаването, армадата превзема града и го прави първото отвъдморско португалско владение, което поставя началото на Португалската империя. Превземането на града е улеснено от гражданската война в Магреба /Maghreb/, започнала през 1411 г. Малко след падането на Сеута /Ceuta/, кралят на Гренада /Granada/ Мохамед IX /Maomé IX/ се опитва да върне арабския контрол върху пристанището. Той обсажда града с подкрепления от сраженията в Мароко, но португалците удържат и Сеута остава тяхно владение.

Жуау Гонсалвеш Зарку

Тристао Вас Теижейра

През 1418 г. двама от капитаните на принц Енрике Мореплавателя – Жуау Гонсалвеш Зарку /João Gonçalves Zarco/ и Тристао Вас Теижейра /Tristão Vaz Teixeira/ попадат в буря и случайно откриват остров, на който да се приютят. В знак на благодарност го наричат Порту Санту („Свято пристанище“) /Porto Santo/.

През 1419 г. Зарку открива остров Мадейра /Madeira/, а първите португалски колонисти пристигат там на следващата година. 

Между 1427 и 1431 г. са открити повечето Азорски острови – необитаеми до пристигането на първите португалски заселници през 1445 г. Португалия и Кастилия водят териториален спор за Канарските острови. 

През 1402 г. Кастилия ги превзема и до 1459 г. изгонва всички португалци от тях. 

Сapo Bojador

През 1434 г. с достигането на нос Божадур /Cabo Bojador/ в Мароко започва и изследването на Африка, около чиито брегове португалски мореплаватели откриват архипелага Кабо Верде /Cabo Verde/ и островите Фернао По /Fernao do Po/, Сао Томе /Sao Tome/  Принсипe /Principe/ и Анобон /Annobon/. На остров Аргуин /Arguim/ край бреговете на днешна Мавритания е основана фактория, чрез която в Португалия са внесени първите африкански роби и злато от Западна Африка. 

След смъртта на Енрике Мореплавателя има временен спад в откривателските активности, но до към 1490-те Португалски пътешественици отново започват да търсят нови територии, достигайки Златния бряг /Costa de Ouro, днес Гана/ през 1470-те и устието на река Конго /Congo/ през 1483 г. 

Бартоломеу Диаш

През 1484 г. Португалия категорично отхвърля идеята на Христофор Колумб /Cristóvão Colombo/ за пътешествие към Индия през Атлантическия океан. За сметка на това Бартоломеу Диаш /Bartolomeu Dias/ достига нос Добра надежда /cabo da Boa Esperança/ през 1487 г. и открива морския път към Индия. 

Вашку да Гама

Педро Кабрал

Hа 20 май 1498 г. Вашку да Гама /Vasco da Gama/ достига Индия и полага началото на интензивна търговия със западната цивилизация. Педро Алвариш Кабрал /Pedro Álvares Cabral/ тръгва на експедиция от Кабо Верде през 1500 г., и на 22 април достига бреговете на Бразилия. Около 1500 г. Португалия купува жито от Швеция. 

До 1514 г. двумилионната Португалска империя се простира от бреговете на Южна Америка до Китай, включвайки разнообразни колонии като островите Тристан да Куня /Tristan da Cunha/, Сокотра /Socotra/, Бахрейн /Bahrein/ и Макао /Macao/. Португалски пътешественици първи достигат до Хималаите, Япония, Мадагаскар и Цейлон /днес Шри-Ланка/. Установените връзки с далечни народи осигуряват голямо богатство и просперитет на Португалия.

Португалска колониална импери през 16 в.

Упадък и кризи между 1580 и 1910 г.

На 4 август 1580 г. кралят на Португалия Себаштиау /Sebastiao/ загива в бой в Мароко, но тялото му не е открито. Това довежда до династична криза. На трона се възкачва прачичото на Себаштиау – възстарият Енрике, който умира само две години по-късно. След неговата смърт испанският крал се възползва от ситуацията и окупира Португалия, поставяйки и нейната империя под свой контрол.

Крал Жуау

Поставя се началото на Иберийската уния, която просъществува до 1640 г. Португалците обаче оказват съпротива. След 1600 г. Португалия започва да отслабва икономически. Проблем създават и холандските апетити към Бразилия – холандците завземат много от португалските територии там, което принуждава испанската армия да се намеси, заедно с португалски войски, чрез мащабна военна кампания в Южна Америка по суша и море. След разтрогването на унията през 1640 г. Португалия успява частично да възстанови териториите на империята преди династичната криза. Испания обаче признава Португалия като независима едва през 1668 г. Към края на века Жуау V забранява емиграцията, тъй като страната е загубила значителна част от населението си.

Маркес дьо Помбал

Между 1750 и 1777 г. Португалия отбелязва значителен икономически и социален напредък под управлението на Жозе I /Jose/ и неговият министър-председател маркиз дьо Помбал /marques de Pombal/.

Този период остава в историята на страната като Помбалинова ера. Себащиау де Карвалйо е Мелу, маркиз дьо Помбал /Sebastião José de Carvalho e Melo/ първоначално работи като посланик в Англия, където се впечатлява от икономическия напредък. Кралят изпитва симпатии към него и е благосклонен да позволи идеите му да се осъществят на практика. Под ръководството на Себащиау де Карвалйо е Мелу е реформиран Университетът на Коимбра; модернизирани са войската и флота; сложен е край на робството в колониите и приключва дискриминацията срещу различните християнски деноминации. Изпитание за управлението му е Лисабонското земетресение от 1755 г. с магнитуд 9 по скалата на Рихтер. Под енергичното ръководство на де Мелу градът се възстановява впечатляващо бързо – само за една година. В Лисабон след труса са създадени първите сгради в света, проектирани да устоят на земетресение. Де Мелу също провежда данъчна реформа и въвежда еднакво строги закони за бедни и богати, което му спечелва неприятели в заможните слоеве на обществото. ,

Мария I

През 1762 г. Португалия, с помощта на Англия, отразява испанско нашествие. В същото време де Мелу започва да концентрира все повече власт в свои ръце, превръщайки се в "просветлен“ деспот. Почти диктаторската му власт приключва с идването на кралица Мария I на власт, която е негов дългогодишен противник. Тя го лишава от всичките му постове.

През 1807 г. Португалия отказва да се присъедини към Континенталната блокада на Наполеон Бонапарт срещу Великобритания. Френският отговор не закъснява – Франция напада Португалия и превзема Лисабон на 8 декември същата година. През 1812 г. независимостта на страната е възстановена. 

През 1890 г. обаче отношенията между Великобритания и Португалия се влошават – англичаните поставят ултиматум всички португалски войски между Ангола и Мозамбик да се изтеглят. Португалия има претенции към тази територия, но Великобритания я иска, за да може да построи железопътна линия от Кайро до Кейптаун /Capetown/. В Португалия този акт се счита за най-непочтеното действие на англичаните срещу най-старият им съюзник.

Нова история

През 1910 г. монархията е сменена с парламентарна република с двукамарен парламент. Тази Първа република е нестабилна от самото начало и още към края на Първата световна война (в която Португалия участва) се изражда в диктатура. В Португалия се появяват прототипи на някои от елементите на тоталитарната държава. Участието на Португалия във войната обаче довежда до дълбок разрив в обществото, както и до икономическа и политическа криза. 

Салазар

Така се стига до държавен преврат на 28 май 1926 г., който установява Втора република, превърнала се през 1933 г. в т. нар. Ештаду Нову /Estado Novo/– профашистки режим с корпоратистки черти, поддържащ близки отношения с Оста, под ръководството на Антонио ди Оливейра Салазар /Antonio di Oliveira Salazar/. Управлението на Салазар е традиционалистко и се противопоставя на либерализма, комунизма, социализма и антиколониализма. В продължение на десетилетия международната общност го критикува заради почти тоталитарния му характер. 

Режимът е свален през 1974 г. от така наречената "Революция на карамфилите“ /Revolução dos Cravos/, която повежда държавата по пътя на модерната демокрация и осигурява независимост на последните колонии в Африка. 

Оттогава Португалия е парламентарна република. Един милион португалци напускат домовете си в колониите, превръщайки се в бежанци. 

Новосъздадените независими държави на мястото на колониите са опустошени от кървави граждански войни. 

През 1986 г. страната се присъединява към Европейската икономическа общност, като в същото време отбелязва значителен икономически напредък благодарение на бежанците от колониите, които вливат работна ръка. De facto край на империята обаче е сложен през 1999 г., когато Макао е предаден на Китай, и de iure през 2002 г., когато е дадена независимост на Източен Тимор.

Португалия е част от еврозоната от 1999 г. насам.

Национален флаг

Знамето на Португалия се състои от националния щит пред жълта армирана сфера на фона на две вертикални ивици – зелена и червена. Този дизайн е официално приет на 30 юни 1911 г., заменяйки стария герб на конституционната монархия.

Зеленото символизира надежда, а червеното – кръвта на загиналите в името на държавата. Армилярната сфера е важен астрономически и навигационен уред за португалските моряци и символизира един от най-важните периоди за Португалия – епохата на Великите открития. Националният щит, седящ на преден план, е един от най-важните и най-стари символи на Португалия. Той е присъствал в почти всички знамена на държавата.

ЛИСАБОН

Лисабон (на португалски: Lisboa, изговор на португалски Лижбо̀а) е столица и най-голям град на Португалия с население (2023 г.) 567 000 жители, а агломерацията – около 2 700 000 души. Разположен е при вливането на река Тежу в Атлантическия океан.

фото Deensel

Лисабон е сред най-старите градове в Европа и втората най-стара европейска столица (след Атина). Той е политическият, икономическият и културният център на страната.

История

фото N.
Hanegreefs

Основан като финикийска колония, след завладяването от римляните градът получава име  Felicitas Iulia Olissipо и е включен в провинция Лузитания.  Olissipо, според някои, произхожда от финикийски Allis Ubbo (Сигурно Пристанище).  Много останки могат да се видят в града от тази епоха.

 

Лисабон е завладян от маврите около 711 и е превзет отново през 1147 от Афонсу Енрикеш /Afonso Henriques/, първият крал на Португалия. Лисабон става столица на страната през 1260, а през 1290 е основан Лисабонският университет.

Лисабон през 16 в.

Лисабон достига своя най-голям разцвет през 16 век, по време на Португалската империя. Той се превръща в европейски център на търговията с Азия, като в същото време в него се излива златото, произвеждано в Бразилия. Този подем не е прекъснат и от тежкото земетресение на 26 януари 1531, при което загиват хиляди жители на града.

На 1 ноември 1755 Лисабон е засегнат от голямото Лисабонско земетресение, при което загиват около 90 000 души, около 1/3 от жителите на града, и почти всички сгради са разрушени. Градът е възстановен по план на маркиз Помбал. 

Лисабон е център на републикански метеж през октомври 1910, както и на Революцията на карамфилите от 25 април 1974, довела до демократизирането на Португалия.

Като туристическа дестинация, “градът на седемте хълма“ предлага на посетителите си толкова богато разнообразие от забележителности, колкото е богата и историята на самата страна. От руините на мавританския замък, кацнал на върха на един от седемте хълма на града, до малкото край улично кафене, сгушено до древна визготска стена, останките от цветното минало на Лисабон са буквално навсякъде.

Един от най-забележителните аспекти на съблазнителната архитектура в Лисабон са фасадите, „облечени“ в шарени керамични плочки /още познати като azulejos/, които могат да се видят по време на разходка из града, особено в кварталите Aлфама и Фейра да Ладра.

Забележителности

Площад на Търговията /Praça de Comercio/

фото N. Hanegreefs

фото Deensel

Разположен в непосредствена близост до брега на река Тежу /Teju/, която е и една от най-големите в Европа и е известна сред местните жители като Terreiro do Paço, тъй като преди земетресението през 1755 година, на нейно място се е намирал дворец (или рaço на португалски).

 

Манастир „Жеронимуш“ (Jeronimos)

фото Simon Burchell

Там се намира лобното място на изследователя Вашко да Гама /Vasco da Gama/, представляващо църква построена през 1500-те години, като част от великолепен манастир. Неговите куполи се считат за едни от най-красивите в света и са включени в списъка на Cветовно културно наследство на ЮНЕСКО.

фото Peeter Moueza

Идеята за създаването му е на Енрике Мореплавателя /Henrique o Navegador/ през 1450 г. Строителството започва при крал Мануел I Щастливи през 1501 г.

Манастирът е неразривно свързан с историята на Великите географски открития. Именно там Васко да Гама и спътниците му са прекарали в молитва нощта преди отплаването към Индия. Строителството е финансирано с парите, получени от препродажба на индийски стоки и подправки. Преустройства са извършвани 1502 – 1520 и 1550 – 1580 г., както и обновление през XIX век.

Южен портал

фото Alvesgaspar

Построен е между 1516 и 1518 г. от Хуан де Кастельо /Juan de Castillo/. Той се намира в центъра на фасадата на манастира. Макар това да не е главният вход, той е изключително пищно украсен. Порталът е висок 32 метра и широк цели 12 метра, като се простира на два етажа. На него могат да се видят статуята на Енрике Мореплавателя, стоящ на пиедестал между двете врати, както и 40 изваяни фигури около нея. В основата на портала са изобразени 12-те апостоли. Централната фигура на портала е на Дева Мария (Санта Мария де Белем), която е и покровителка на манастира.

Западен портал

фото Jl Filpo 

Въпреки че е с по-малки размери в сравнение с южния портал, това е най-значимият портал на Жеронимуш заради своята украса и позицията си пред главния олтар. Западният портал е един добър пример за преход от готически стил към Ренесанс. Завършен през 1517 година от Николау Шантрен /Nicolas Chantereinne/.

В тимпана има сцени от раждането на Христос; от ляво надясно: на Благовещение (ангелът казва на Мария, че тя ще роди); на Рождество (раждането на Христос); и на Богоявление (Поклонението на влъхвите). На всяка страна от портала изобилстват статуи, сред тях са статуи на крал Мануел I и кралица Мария Арагонска /Maria de Aragão e Castela/, коленичили в ниши под пищно украсени балдахини, оградени от своите покровители свети Йероним и Свети Йоан Кръстител. Има украса с малки ангелчета, които държат гербовете на краля и кралицата. Ренесансовите елементи включват ангели в римски одежди, херувими.

Южен портал

фото Jean-Chridstophe Benoist

Това е украсеният страничен вход на манастира, проектиран от Хуан де Кастельо. Той се смята за един от най-значимите за времето си, макар да не е действителният главен вход на сградата. Порталът е богато украсен, като включва изобилие от фронтони и зъбери, с четиридесет изваяни фигури, застанали под балдахини в издълбани ниши около статуята на Енрике Мореплавателя, стоящ на пиедестал между двете врати. В основата на портала са дванадесетте апостоли, както и сибили и пророци, които предсказват раждането на Христос.

Тимпанът е украсен на два реда над портала, в полу релеф са изобразени две сцени от живота на Свети Йероним: вляво, „Премахването на трън от лапата на лъв“ и от дясно, „Светецът в пустинята“. Връзката между тези сцени е гербът на Мануел I. Мадоната (Санта Мария де Белем) е на пиедестал, увенчана от статуя на архангел Михаил, докато над портала има кръст на Ордена на Христос. 

Главен портал

Той е по-малък и не толкова богато украсен колкото Южния портал. Обърнат е на изток и е изграден през 1517 г. Над главния портал са разположени три ниши с групи от статуи, представящи сцени от раждането на Христос – Благовещение, Рождество и Поклонението на влъхвите. От всяка страна на портала са разположени статуи на монасите-основатели на манастира и съответните им покровители.

Църквата „Света Мария от Белем“

Тя има форма на латински кръст, съставен от три кораба на еднаква височина, покрити с обширен купол, поддържан от шест стълба. Куполът е широк 30 м. и най-впечатляващото е, че няма междини подпори. В църквата се намира гробът на известния мореплавател Васко да Гама.

В капелата е погребан кардиналът-крал Енрике I и децата на Мануел I; вдясно е гробът на крал Себащияу /Sebastião/ и потомците на крал Жуау III. В църквата се намира и гробницата на  Васко да Гама. 

В откритите арки между двойките странични колони са гробовете на крал Мануел I и съпругата му Мария Арагонска, крал Жуау III и кралица Катерина Хабсбург. 

Манастирът

Той служи за изолация на монашеската общност. Простира се на два етажа. Декорацията му съчетава религиозни символи, кралски образи и натуралистични елементи. В Жеронимуш е разположен и Археологическият музей на Лисабон.

Морският музей

Морският музей се намира в западното крило на манастира. Открит е през 1863 г. и притежава цели 17 000 експоната. Сред тях са: макети на кораби в най-различни размери, униформи, моряшки принадлежности, използвани преди векове и т.н.

Замъкът Сан Жоржи

фото fulviusbas

Замъкът Сан Жоржи (Castelo de São Jorge) може да се види от всяка точка на португалската столица Лисабон, защото буквално е надвиснал над града. Още по римско време на това място са поставени основите на укрепление. Според историци замъкът датира от 6 в. сл. Хр. В продължение на 400 години той е бил седалище на управниците на града. Замъкът е кръстен на Свети Георги (Сан Жоржи), който е пазител на Англия, защото през 1371 г. се сключва договор за сътрудничество между Англия и Португалия, според който замъкът трябва да бъде посветен именно на този светец. 

Кралския дворец

фото Dguendel

В него има постоянна изложба, посветена на историята на Лисабон. Дворецът е образец на традиционната архитектура, примесена с марвитански стил. В него често се организират концерти, театри и други интересни събития.

Градината с местни горски видове

фото Jean-Paul Grandmont

Тя е единственото останало зелено пространство в Лисабон, където преобладават местни видове португалски гори. Там могат да се видят корков дъб, маслина и различни овощни дървета. Мястото е чудесно за разходка.

Камара Ескура

В замъка Сан Жоржи има оптична система от лещи и огледала, която осигурява 360-градусова подробна гледка към Лисабон в реално време и така могат да се видяте едни от най-емблематичните забележителности и райони на града.

Крепостта и кулата Белем (Bеlem) 

фото B. Savova
Паметник на откритията - В памет на Хенри Мореплавателя

Освен един от емблематичните символи на Лисабон, красивата крепост Белем е и свидетелство на Великите географски открития. Построена в началото на 1500 година, тя е обявена за паметник на световното наследство към ЮНЕСКО в началото на 90-те години.

Крепостта се намира в квартал Санта Мария де Белем. Представлява фортификационна кула от началото на 16 в., разположена на устието на река Тежу. Нейни архитекти са Франсишку де Аруда Francisco de Arruda/ и крал Мануел I. Името на краля дава името на цял стил в архитектурата от този период – мануелин. Той може да се оприличи на португалски вариант на готическия стил, но с по-пищни декорации и с орнаменти на морска тематика. Кулата Белем е един от най-ярките представители на стила мануелин.

Белемската кула е построена в чест на експедицията на Васко да Гама. Тя олицетворява португалското могъщество през епохата на Великите географски открития. 

Всяко посещение на Кулата Белем трябва да започне от стълбите, намиращи се срещу нея. Оттам най-добре се вижда  фасадата и двете статуи на Архангел Михаил и на Св. Винсент, покровител на Лисабон, както и на самата кула с  красиво изваяни балкони и пищни варовикови орнаменти. Кулата може да се раздели на две части. Едната е бастионът, който е с форма на неправилен шестоъгълник, а другата е 4-етажната кула, която се издига в северната част на бастиона.

Южна фасада

Тя е най-богато украсената. Именно тя е посрещала мореплавателите, които навлизали в устието на река Тежу. Фасадата също осигурява достъп до вътрешността на кулата.

Самата кула

Кулата е шестостенна, а на всеки от ъглите ѝ има кули в мавърски стил. Именно там някога са били разположени оръдията, с които се е отбранявала Белемската кула. Подземието ѝ е използвано като затвор. На терасата над мазето се намира статуята на Св. Богородица с Младенеца, която е закрилница на мореплавателите. Едни от най-интересните места са кралските покои на втория етаж. Особено впечатляващи са балконите с изкусна дърворезба.

Стаята на губернатора

В нея се намира осмоъгълният отвор на резервоара, който е съхранявал дъждовната вода. Там е и витата стълба, която води до върха на кулата. Името на стаята най-вероятно идва от факта, че през 16 в,. кулата е имала управител. Неговата длъжност е била изключително престижна за времето си.

Царската стая

Тази стая води към балкон на южната фасада на кулата, който разполага с осем кръгли дупки в пода. През тях гарнизонът отбивал атаките на нападателите чрез стрелба или изпускане на снаряди. Гледката от стаята, както и от балкона, е зашеметяваща.

Терасата на кулата

Тя се намира на върха на кулата. От нея се разкрива прекрасна гледка както към устието на река Тежу, така и към културния център на Белем и Манастира Жеронимуш.

Музеят на Калуст Гулбенкян /Callouste Gulbenkian/

В музея са изложени ценности от Изтока и Запада (египетско, гръцко, азиатско, ислямско, европейско изкуство), събрани от един човек Калуст Гулбенкян /Calouste Gulbenkian/. Това е несъмнено една от най-хубавите и богати частни колекции в света. Включва произведения на Рембранд, Рубенс, Моне и Рене Лалик.

Притежава колекция от европейско изобразително изкуство, както и редица паметници на източното и на античното изкуство, събрана от предприемача Калуст Гулбенкян. Той е открит на 2 октомври 1969 г. според завещание на милиардера и се субсидира от фондация с неговото име.

Колекция

Цялата колекция на музея включва над 6 хиляди предмети, от които експозицията представя около хиляда.

Творби от сбирката, закупени от колекцията на Ермитажа

В колекцията на европейската живопис, притежание на музея, важно място заемат платна, закупени от Гулбенкян в началото на 1930-те години при продажба на картини от колекцията на Ермитажа, включително и „Портрет на Елена Фоурмен“ на Петер Паул Рубенс, „Портрет на мъж“ на Рембранд, „Благовещение“ Боутс, скулптура на Жан Антоан Удон.

Биография

Калуст Гулбенкян е роден през 1869 година в квартал Скутари (днес Юскюдар)  в Истанбул. Баща му е арменец, който се занимава с внос и износ на нефт. Гулбенкян заминава за Лондон, където учи инженерство, след което пътува до Баку, където се запознава с местната нефтена промишленост.

През 1890-те години се установява в Лондон и се включва в нефтения бизнес. Получава британско поданство през 1902 година. Участва в преговорите по образуването на компанията "Роял Дъч/Шел“ /Royal Dutch Shell/ (1907), като придобива значителен дял в нея.

През 1912 година Гулбенкян организира консорциума „Турска петролна компания“ за проучване и разработване на нефтодобив в Ирак, тогава в Османската империя. Проектът е спрян заради започналата Първа световна война. След войната Ирак става британска подмандатна територия и през 1925 г. консорциумът получава изключителни права за добива на нефт в страната. През 1928 г е открито първото нефтено находище и дяловете в консорциума са разпределени между няколко европейски компании, като самият Гулбенкян придобива 5%. На следващата година компанията е преименувана на „Иракска петролна компания“, която през 1930-те години се нарежда сред най-големите производители на нефт в света.

Калуст Гулбенкян натрупва огромно богатство и събира в дома си в Париж колекция от произведения на изкуството, която е сред най-големите частни колекции. Още през 1930-те години дарява част от нея на Британската национална галерия и Британския музей.

В началото на Втората световна война получава дипломатически имунитет като пълномощен министър по търговията в легацията на Персия в Париж. Малко по-късно се премества и става министър във френското правителство във Виши.

Напуска Франция (1942) и заминава за Лисабон, където остава до края на живота си. Съпругата му Неварте умира през 1952 година. Те имат две деца – син Нубар Гулбенкян и дъщеря Рита. Калуст Гулбенкян умира в Лисабон през 1955 г.

При неговата смърт имуществото му се оценява на стойност между 280 и 840 милиона щ. долара. Неизвестна част от него завещава на наследниците си, а с остатъка е основана Фондация Калуст Гулбенкян със седалище в Лисабон за възстановяване на катедралата в Ечмиадзин (днес Вагаршапат) в Армения. Фондацията съществува и в наши дни, като финансира благотворителни, образователни, научни и културни проекти и поддържа музея „Калуст Гулбенкян“, един от най-големите в Португалия.

Животът му е в основата на поредицата "Калуст Саркисян“ на писателя Жозе Родригеш душ Сантуш.

КАБО ДА РОКА

фото Olga 1969

Кабо да рока е нос в Атлантическия океан и най-западната точка на континента Европа. Намира се на Пиренейския полуостров, на територията на Португалия. Географски координати - 38,47 градуса северна ширина и 9,30 западна дължина. Тук наистина свършва континентална Европа. 

Намира се на около 40 км западно от Лисабон. Най-близките градове са Синтра и Кашкайш. 

Нос Кабо да Рока представлява скала, издигаща се на 140 м над бушуващите вълни на Атлантическия океан, придружени винаги от силен. На възвишението се намира морски фар, издигнат през 1772 г. - първият в страната. Висок е 150 м, а мощният му лъч може да се види от 45 км в морето. 

Стръмна скала на ръба на океана, оскъдна растителност и. вятър – това е Кабо да Рока. Оттук мореплавателите на Португалия са тръгвали към неизвестността в търсене на нови земи и съкровища. До началото на 15 в, хората вярвали, че Кабо да Рока е краят на Земята.

фото B. Savova

Пустотата на мястото, в което има само морски фар, пощенска станция, кафене и магазин за сувенири допълнително подсилва усещането за пустинен пейзаж. Апропо, в магазина за сувенири всеки може да получи попълнен на ръка сертификат, 

Стръмна скала на ръба на океана, оскъдна растителност и... вятър – това е Кабо да Рока, най-западната точка на континентална Европа. Оттук мореплавателите на Португалия са тръгвали към неизвестността в търсене на нови земи и съкровища. До началото на XV век хората вярвали, че Кабо да Рока е краят на Земята.

Пустотата на мястото, в което има само морски фар, пощенска станция, кафене и магазин за сувенири допълнително подсилва усещането за пустинен пейзаж. Апропо, в магазина за сувенири всеки може да получи попълнен на ръка сертификат, 

Синтра

фото Sergio Horta

фото Rei-Artur

Синтра (Sintra) е град и община в регион Голям Лисабон в Португалия, разположен на Португалската ривиера. Населението на общината през 2021 г. е 385 654 души. Синтра е една от най-урбанизираните и гъсто населени общини в Португалия. Основна туристическа дестинация, известна със своята живописност, общината разполага с няколко исторически дворци, замъци, живописни плажове, паркове и градини

Районът включва природния парк Синтра-Кашкайш /Sintra-Cascais/, през който минават планините Синтра.

Кашкайш

Дворец Пена

Историческият център на Вилас де Синтра/Villas de Sintra/ е известен със своята романтична архитектура от 19 в., исторически имоти и вили, градини, кралски дворци и замъци, което класифицира града като обект на световнто наследство на ЮНЕСКО. Забележителностите на Синтра включват средновековния замък на маврите, романтичния национален дворец Пена /Pena/ и португалския ренесансов национален дворец Синтра .

Синтра е една от най-богатите общини както в Португалия, така и на Пиренейския полуостров като цяло. Тя е дом на една от най-големите чуждестранни емигрантски общности по протежение на Португалската Ривиера и се счита за едно от най-добрите места за живеене в Португалия.

Именно на тази Ривиера, на няколко километра от Кашкайш се намира курортът Ещорил, прочут със своето казино, което, според легендата, е вдъхновило Ян Флеминг за първия му роман, посветен на приключенията на Джеймс Бонд "Casino Royale".

Дворецът Rigaleira /Quinta da Regaleira/ 

Крал Афонсу превзема крепостта в Синтра през 1147 г. и в знак на благодарност я подарява на тамплиерите, орден на христовия кръст.

фото B. Savova

фото B. Savova

Дворецът и градините му покриват днес 4 хектара, където могат да се забележат много символи на алхимия и масонство. В него има и богато разнообразие от тайни коридори, пещери, спираловидни стълбища, които водят до дъното на кладенец.

Този кладенец представлява едно мистично спираловидно стълбище с форма на обърната кула, което отвежда 27 м надолу до дъното на кладенеца, където се намира тамплиерски кръст. Както всичко наоколо, атмосферата тук е пленяваща и нашепва истории за древни култови церемонии от всеки ъгъл. Забавен факт е, че този кладенец никога не е бил използван за събиране на вода, а е служел за мистериозни тамплиерски ритуали.

Величественият дворец е построен в началото на 20 в. от ексцентричен милионер на име Антонио Монтейро /Antonio Monteiro/. Отнело му е 6 години да го завърши, а резултатът спира дъха!

Сградата е в стил романтизъм, силно повлиян от смиволизма на Ренесанса, готите и хиндуизма. Както казахме, забелязват се множество мистични декорации пръснати из цялата вила, които разкриват афинитета на Монтейро към рицарите тамплиери, масоните и готическия символизъм. Първият етаж е отворен за туристи, а понякога и по-горните етажи са отворени за изложби. Това е една от най-невероятните забележителности в Синтра!

Дворецът е ограден от кула. една прекрасно постройка, която пази входа на пещерата Леда и гледа към просторните градини на имота.

Парк и Замък Пена

фото Singa Hitam

Дворецът Пена /Pena/ и обкръжаващият го парк са най-яркото бижу върху величествените хълмове на Синтра. Разположени са толкова високо над града, че при ясно време лесно могат да се видят от Лисабон. Именно благодарение на височината, много често може да се насладим на гледката под булото на мъгла… което подчертава красотата на това място с още по-голяма сила!

 Дворецът

Фердинанд II

Крал Фердинанд II /Fernando II/ е започнал строежа на тази величествена сграда през 1839 г. и я е завършил през 1854 г. През 1889 г. е била придобита от държавата, като скоро след това (за наше огромно щастие) е била превърната в музей.

фото Nicolas Vollmer

Дворецът е ярък символ на велика част от историята и въплъщава в себе си автентичен микс от португалски, индийски и Мавритански символизъм, преплитащи се с ориенталски и готически акценти. Богатата цветна палитра на двореца подчертава красивата му архитектура.

Едно от първите неща, което грабва вниманието, е статуята на Тритон, която пази входа. След това погледите се насочват към необикновения екстериор с красивите тераси и се спират на пищния интериор във вътрешните помещения.

Градините

Впечатляващи са пленителните градини! Богатата растителност тук е била създадена по същото време като двореца и се простира на повече от 200 хектара. Крал Фердинанд II е посадил нал 2000 вида растения от всеки континент и днес поддържаните му градини рисуват един прекрасен пейзаж. 

Огромното разнообразие от декорации, фонтани и езерца с патици носят наслада на всички сетива.

 

Мавританският замък /Castelo dos Mouros/)

фото Diego Delso

Удобно разположен върху хълмовете, гордо стои поредното бижу на Синтра – Мавританският замък /Castelo dos Mouros/. Тази средновековна постройка е служила за укрепление през 10 в. по време на мавританските окупации. Тежките му каменни стени се извиват между гори и скали, нашепвайки истории за величествени времена, когато  замъкът е защитавал целия район.

Някога служел като стратегическа точка за наблюдение на цялата брегова линия, днес замъкът дарява посетителите си с незабравими гледки.

БАТАЛИЯ

фото Sergio Horta

Баталя, която съчетава  история, култура и архитектура, се намира на север от Лисабон, в централната част на страната. Градът е известен със своя манастир.

История и архитектура

Самата дума Баталия /Batalha/ означава "битка", за да увековечи португалската победа над кастилските си съседи през 1385 г. при бита при Алжубарота /Aljubarrota/ по обет на крал Жоао I в знак на благодарност към Дева Мария.

Mанастир Санта Мария да Витория

По този повод всъщност е построен доминиканският манастир Санта Мария да Витория (Santa Maria da Vitória na Batalha), известен като "Манастир на битката".

фото Waügsberg

Строежът отнема почти век и половина (завършен през 1517 г.), така че основателят на комплекса, не видял окончателния вид на своето произведение, което е впечатляващо. Защото това е уникално, различно от всичко друго, сливане на готика с португалска интерпретация на Ренесанса, ярък и много автентичен стил "Мануелино“/ на името на крал Мануел Първи.

.

фото Ricardo Saraiva de Almeida

Този стил, също наречен "Португалска късна" или "пламтяща готика" е названието на последния период на готическата архитектура в Португалия от първите десетилетия на 16 век по време на управлението на крал Мануел I.

Да си представим класическа зряла готика, но не строга, а дори може да се каже несериозна. Празник от прекомерни архитектурни детайли, немислими в епохата на суровото средновековие, удивително буйни каменни резби, виещи се по колони и стени, прозорци и врати, украсяващи фронтони и кули - това е, което отличава манастира Баталия.

Смята се, че в изграждането на манастирския комплекс са участвали англииски майстори. И именно на това място сигурно е ратифициран Уиндзорският договор, който поставя началото на тясно сближаване между Англия и Португалия. Това е напълно възможно, тъй като архитектурните детайли - по-специално върховете на шпиловете - правят португалската сграда подобна на тези на британския остров.

Афонсу Домингес 

Първият архитект на манастира е Афонсу Домингес /Afonso Domingues/. Той създава плана и общата концепция на структурата. През 1402 г. ръководител на строежа става майстор Юге /Huguet/, за когото са запазени малко сведения. Той донася със себе си богатия архитектурен опит на създателите на Уестминстърското абатство /Westminster/ и Кентърбърийската катедрала /Canterbury/. По един или друг начин Юге работи плодотворно в Баталя до смъртта си през 1438 г. Завършва църквата и проектира двора на манастира.

Кентърбърийската катедрала
фото Hans Musil

Уестминстърското абатство

Duarte I

Енрике Мореплавателя
фото Peter Moueza

Шест последващи крале продължават изграждането на манастира и намират тук последен покой; в тяхно число са Дуарте I /Duarte I/ и принц Енрике Мореплавателя. Строителството спира само през 1517 г., когато основните сили са съсредоточени за изграждането на манастира Жеронимуш в Белен. През 19 в. в Баталя са провеждани мащабни възстановителни работи, а през 1980 г. там е открит национален музей.

Кралски гробници

В манастира се помещават останките на няколко португалски крале от династията на Авис /Aviz/, техните деца и наследници.

Кралският некропол се състои от параклис на Основателя (завършен през 1434 година), и недовършени параклиси (строени през 1490 – 1515).

·        Жуау I (1385-1433) и съпругата му Филипа Ланкастър (1360-1415), дъщеря на Джон Гонт /John of Gaunt/, херцог на Ланкастър.

·        Педру (1392-1449), херцог на Коимбра, регент на Португалия, и съпругата му Изабел на Арагон (1409-1443), дъщеря на Джеймс II /James II/, граф на Урхел /Urgell/.

·        Енрике Мореплавателя (1394-1460), с легнала статуя

·        Хуан (1400-1442), херцог Бежа /Иуой/, и съпругата му Изабел (1402-1465), дъщеря на Афонсу I, херцог Браганса /Bragança/

·        Фернанду, Светия принц /Fernand o infante santo/ (1402-1443)

·        Дуарте I (1433-1438) и съпругата му Леонор /Leonor.

·        Афонсу V (1438-1481)

·        Жуау II (1481-1495).

Гробовете са осквернени, както и в съседния манастира на Алкобаса /Alcobaça/, от френски войници през 1810 година.

Има и гробница на Незнайния воин – съдържа тленните останки на 2 португалски войници, убити в битка по време на Втората световна война.

.

фото Marcio

А В Е Й Р О

фото Sergio Horta

Авѐйро /Aveiro/ e  столица на окръг Авейро и се намира на около 58 км северно от Коимбра и на около 68 км южно от Порто. Град Авейро има 80 880 жители (по данни от  2021 г.). 

В Авейро се намира главното управление на кметството /município/ с площ 199,77 km², раздалено на 14 общини /freguesias/. Градът е важно средище, пристанище, железопътен възел, университетски и туристическа цел.

фото B. Savova

Авейро, известен още като "Португалска Венеция", е чаровен португалски град,  известен с богатите си канали, които протичат през целия град. Тези канали се  различават от тези във Венеция, по-широки са и част от тях се използват за риболов. Те придават на града уникална идентичност и го правят привлекателен за посетители.

Старата част ​​на Aveiro е квартал на Бейра Мар /Beira Mar/, с тесни улички и

канали, оградени от къщи в стил ар нуво с поразителни, обилно декорирани фасади. Те са построени между 15 и 16 в., когато градът се развива като пристанище, специализирано в риболова на треска. 

фото Michael Gaylard

В Авейро могат да се видят традиционни и ярко оцветени лодки, наречени "молицерo" (moliceiro). Те са неотделима част от културата на Авейро и често се използват за разходки по каналите. Лодките молисейро са създадени във връзка с местното препитание – събиране на водорасли. Именно за такава дейност е пригодена формата им, въпреки че в наши дни мнозинството от тях се използват за превоз на туристи.

История

Градът се споменява за първи път през 989 г. с латинско название Aviarium,  вероятно от келтската дума aber /устие на река/.  Както вече казахме, градът се развива като пристанище специализирано в риболова на треска. Но през 1575 г. една мощна буря затваря лагуната, пристанището се затлачва и важността на града постепенно намалява. 

Едва през 1808 г. се има нов достъп към океана, като се строят солидни диги, развива се керамичната и порцелановата промишленост. Авейро се превръща в център на бароковото изкуство; неговата школа по скулптура е известна; градът се покрива с многобройни паметници и става важен железопътен и пристанищен център, както и университетски и туристически център на Португалия.

Забележитедности

Площад на Републиката

Този площад е нервният център на историческия център на Авейро. Това е голямо градско пространство с богато украсена настилка, където могат да се видят сградата на кметството и Църквата на милосърдието. 

Църква на Сао Домингос де Авейро /катедрала/

Наричана също църква на Сао Домингос де Авейро /Sao Domingos de Aveiro/, тя е построена през 14 в. Отвън обаче оттогава е останала само една от стените, останалата част се дължи на реконструкцията, направена през 19 в. 

Вместо това вътре в храма могат да се видят известното готическо крузейро на Сао Домингос, което е част от първата сграда. В интериора му също са модернистичният презвитерий, бароковият хор, някои маниерни параклиси и грандиозен тръбен орган.

Днес тази църква се счита за катедрала на Авейро.

Църква Санта Жоана Евангелиста

Църквата Сан Жоао Евангелиста /Sаo Joаo Evangelista/ се нарича също Църквата на кармелитите от Авейро. Построена през 18 в. тя е един от най-значимите религиозни обекти в Авейро и предлага впечатляващи интериори. Обявена е за национален паметник през 1910 г.

Рибният Пазар

Рибният пазар се намира в самия център на града. Въпреки че новата му стъклена сграда с гледка към морето е сравнително нова, пазарът е на това място от векове. В района на пазара има няколко отлични рибни ресторанта.

Стара керамична фабрика Jerónimo Pereyra Campos

Тази сграда с индустриална архитектура е един от най-значимите паметници на Авейрo. Тя е с фасада от червена глина и в момента се използва като конгресен център и шоу място.

Девически манастир и музей на Авейро

Това заграждение е великолепна конструкция от 15 в., към която по-късно са добавени барокови елементи. В него се помещава гробницата на принцеса Санта Йоана /santa Joana/, дъщеря на португалския крал Алфонсо V. Но преди всичко това е седалището на Музей Авейро, където могат да се видят множество произведения на изкуството през 5 века, както и исторически ръкописи и археологически останки от района.

Арт нуво и азулежу

фото B. Savova

Повечето сгради в днешен Авейро са в стил арт нуво, а по фасадите им навсякъде ще забележите характерните плочки азулежу. Азулежу е декоративен стил, който включва рисунки предимно в синята гама върху глазирани керамични плочки. Това изкуство се практикува в Португалия от над пет века без прекъсване.

Музей Vista Alegre

Порцеланът Vista Alegre се произвежда от 1824 г. и е един от най-известните в света,  английската кралица е била негов ценител.

Гара

Самата фасада на гарата е покрита с големи полихромни плочки които пресъздават сцени, типични за региона. Например, дейността на рибарите, солените площи или централният канал на Aveiro.

Сантя̀го де Компостѐла

Сантя̀го де Компостѐла е главният град на испанската автономна област Галисия. Населението е 97 858 жители (по данни от 1 януари 2021/.

Кой е свети Якоб?

Св. Якоб от Рембранд

Градската катедрала Свети Яков е посветена на апостол Яков Зеведеев. Неговите мощи се съхраняват там, от името му идва и това на града. Тук завършва прочутият поклонически маршрут (Пътят към Сантяго), започващ в Южна Франция. 

Според преданието, тленните останки на обезглавения през 44 г. Яков са пренесени в Галисия в талига, впрегната с диви биволи, опитомени с едно прекръстване. Светецът е погребан край Падрон /Padron/, (селище в близост до съвременен Сантяго). С течение на времето мястото е забравено, докато през 813 г. се появява звезда, която го осветява, за да го покаже. Campus Stellae (лат. "Поле на Звездата“) става второ име на града на Св. Яков : Компостела.

Яков Зеведеев, наричан още Яков Стари /брат на Йоан Богослов/ e един от дванадесетте апостоли на Исус Христос и е признат за християнски светец. Апостол Яков е роден в Палестина и е убит през 44 г. в Йерусалим.

В литературата Яков Зеведеев често е наричан и Яков Стари, за да го отличават от апостол Яков Алфеев, който от своя страна е наричан Яков Млади.

Свети Яков заедно с брат си и апостол Петър са най-приближените ученици на Иисус Христос. Само тримата са свидетели на Преображението Господне.

След Възкресението и Възнесението Господне Яков се появява на страниците на Деяния Апостолови. Той заедно с другите апостоли е изпълнен със Светия дух в деня на Петдесетница и участва в устройството на първите християнски общини. В Деянията се съобщава за неговата смърт, според които цар Ирод Агрипа "убил Якова, брата на Йоан, с меч“. Следвайки текста по-нататък, това се е случило през 44 г. Апостол Яков е единственият апостол, чиято смърт е описана на страниците на Новия Завет.

В Католическата църква паметта на апостол Яков Зеведеев се чества на 25 юли, а Българската православна църква чества неговата памет на 30 април.

Съгласно предание, мощите на апостола са пренесени в Испания в град Сантяго де Компостела. Постепенно възниква легенда, че Свети Яков е проповядвал на Пиренейския полуостров, което исторически е неправдоподобно.

През 11 в. поклонението до Сантяго (ел Камино, на исп.: еl Camino) придобива статут на второ по значимост след това до Светите земи.

В чест на апостол Яков е наречена столицата на Чили – Сантяго де Чиле, а също и много градове на Иберийския полуостров и в Латинска Америка.

Карта от Марфред Зентграф,
Показват се различните пътищата до Сантяго

Пътят към Сантяго, или Ел Камино де Сантяго де Компостела  е мрежа от поклоннически пътища към олтара на апостола в катедралата "Свети Якоб", където според традицията са погребани останките на светеца.

Мнозина следват този път като форма на духовна пътека в търсене на душевно израстване. Представлява част от паметниците на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Общата дължина на пътищата в мрежата е около 1500 километра.

Най-популярният маршрут на Ел Камино започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви от изток на запад по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до изящната и прочута катедрала "Сантяго де Компостела“, където се твърди, че са погребани останките на свети Якоб. Самият път е около 800 километра, които се извървяват пеш от поклонници, вървели по този път от хилядолетия. Свещеният път може да се мине пеша, с велосипед или на кон. Ел Камино е успешно преминат, ако са изминати 100 km пеша или 200 km с велосипед или на кон.

Забележителности

Катедралата на Сантяго де Компостела

фото B. Savova

Централното място на Пласа дел Обрадорио е заето от величествената Катедрала на Сантяго де Компостела, построена между 1075 и 1211 г., за да приюти мощите на Свети Яков. Катедралата, в чиито черти са вплетени три стила — Романcки, Бароков и Готически, е обявена за културно наследство на човечеството и освен това, спокойно можем да я обявим за една от най-красивите в света.

Ботафумейро

Един от най-интересните елементи в катедралата е известният ботафумейро, създаден от златаря Хосе Лосада /Jose Losada/ през 1851 г. - кандилница, която разпръсква тамян сред паството. С тегло 80 кг и 1,60 м височина, тя е една от най-големите кандилници в света и е окачена на 20 м височина над тълпата чрез система от въжета и ролки. При специални случаи и след някои литургии Ботафумейро се пуска от екип от осем тираболи, които го размахват из катедралата със скорост до 80 км/ч. Смята се, че тази традиция е започнала, за да се прикрие миризмата на хилядите поклонници, които пристигат в катедралата след своите усилия да изминат светия път.

Кандилия - фото Luis Miguel Bugalio Sanchez

фото Diego Delso

Самата катедрала е огромна по размер с няколко параклиса, от които се откроява главният, под чийто олтар са положени мощите на Свети Яков.

Освен религиозното си значение, катедралата в Сантяго де Компостела има и значителна културна стойност. Тя е свидетелство за архитектурните постижения на средновековния период и от 1985 г. е призната за обект на световното наследство на ЮНЕСКО. Влиянието на катедралата се разпростира извън пределите на Испания, като вдъхновява изкуството, литературата и музиката през вековете.

Реставрация и консервация

През годините катедралата е претърпяла няколко проекта за реставрация, за да се гарантира нейното запазване. Тези усилия са от решаващо значение за запазване на структурната цялост и историческата автентичност на сградата. Консервацията на катедралата продължава да бъде постоянно начинание, което позволява на бъдещите поколения да се наслаждават на нейното великолепие.

Портико да глория /Pórtico da Gloria/ : експонат от 1188 г.

фото Sergio Sanchez Dacoba

Зад западната фасада се намира романският входен портал Pórtico da Gloria (Портик на славата). Той е изработен през 1188 г. от маестро Матео и неговите майстори и се смята за най-голямото художествено съкровище в цялата катедрала. Двете арки на портала са украсени надлъж и нашир с фигури, издълбани от камък. Освен Исус Христос и апостол Яков те включват четиримата евангелисти, 24-те старейшини от Апокалипсиса и различни ангели. Те изобразяват сцени от Страшния съд.

Паласио де Рахой

Не, не става въпрос за бившият министър-председател на Испания, който, между другото, е родом от Сантяго де Компостела, а за архиепископ Бартоломе Рахой Лосада /Bartolome de Rajoy i Losada/, по чието разпореждане през 1766 г., започва строежа на сградата, която днес приютява кметството на града и е известна като Паласио де Рахой (Palacio de Rajoy).

фото Sporras

Пласа де лас Платериас

Един от най-красивите площади (ако не и най-красивият), на Сантяго де Компостела е Пласа де лас Платериас (Plaza de Las Platerías). В центъра на площада се намира Фуенте де лос Кабайос (Fuente de los Caballos), а в краят му се намира Каса дел Кабилдо (Casa del Cabildo), декорирана с геометрични мотиви типични за компостелският барок.

Тук на този площад се намира и Каза дел деан, мястото на което издават пилигримски сертификат "Компостела", за успешно извървяване на пътя на Сантяго.

Пласа де А Кинтана и вратата на Санта Ана

В задната част на катедралата се намира и широката Пласа А Кинтана (Plaza de la Quintana), на която се намира и вратата на Санта Ана, която се отваря само веднъж в годината на Свети Яков. Година на Свети Яков е тази, в която 25 юли (денят на Свети Яков), се пада неделя.

Пак на този площад се намира огромен кръст с посвещение A los Héroes del Batallón Literario de Isos. Става въпрос за батальон, сформиран от студентите на университета в Сантяго де Компостела, които хвърлени в битка срещу френските окупатори, приемат името Батальон на Литераторите.

Паласио Фонсека

фото Sergio d'Afflitto

Една от най-красивите сгради в Сантяго де Компостела, е Паласио Фонсека, построен по поръчка на архиепископ Алфонсо де Фонсека.

БРАГА

фото Sergio Horta

Брага е град в Португалия, център на едноименния окръг. Със своите 201 583 жители (по приблизителна оценка за 2023 г.). е петият по големина град в страната.

Брага отстои на 53 км северно от Порто и през нея протича река Кавадо /Cavado/.

Брага е един от икономическите центрове на страната. Има два университета и е важна туристическа дестинация, благодарение на богатата си история.

История

Районът на Брага е един от най-старите населени места в Европа. Първите селища тук датират от епохата на неолита. По-късно тук живеят келтските племена бракари, а през 14 г. римляните основават тук град Бракара Августа, наречен в чест на император Октавиян Август. Градът става столица на римската провинция Галиция и важен транспортен възел, където се пресичали пет важни римски пътя.

Римски руини на бани на Максиминус
фото Manuel Anastacio

Алфонсо III

След падането на Римската империя, градът преминава последователно в ръцете на свебите, готите и маврите. Освободен е от владичеството на маврите от астурийския крал Алфонсо III Велики.

Забележитедности

Бом Жезуш до Монте

фото Gloria Moura Gonçalves

Този храм се намира на хълм над града. До него може да се стигне с най-старата в света въжена железница, задвижвана с воден баланс. Градините на Бом Жезуш до Монте са поддържани и красиви, има и експозиционна зала.

Катедрала Се

фото Krzysztof Golik

Дълги години Брага е била главен религиозен център на португалските земи, а днес са запазени няколко впечатляващи барокови църкви. Най-красива е катедралата Се, най-старата на Португаля, в която са примесени и други стилове, ренесансов и бароков. Смята се, че появата й е свързана с първия епископ на Брага през 1089. 

В Съкровищницата й се пазят ценни религиозни предмети.

 Дворецът на Райо /Palacio do Raio/

Дворецът, една от най-красивите и исторически значими здания в града, е прочут със своя комплициран дизайн, неповторима фасада и значимата си роля в обществения и културен живот на района.

Palácio do Raio е основен образец за въздействието на стила барок върху португалската архитектура през 18 век. Издигнат през 18 век, по-специално към 1754, той е поръчан  от Жоао Дуарте де Фариа, богат и авторитетен търговец от Брага, и е предопределен да служи като негова резиденция.

Театро Сирко /Theatro Circo/

фото Sara Silva

Театър Circo (на португалски: Teatro Circo) е португалски "възрожденски" /revival/ театър от 20 в. Проектиран от архитекта Жоао де Моура Коутиньо /Joao de Moura Coutinho/, той е открит на 21 април 1915 г. с представление на оперетата "La reginetta delle rose“ (Rainha das Rosas) на Руджеро Леонкавало /Ruggero Leoncavallo/

Включваща първите озвучени филми, опери и публични представления, сградата е реставрирана от общинския съвет на Брага и отново отворена през 2006 г.

Arco da Porta Nova

фото Jose Gonçalves

Арката на Новата порта /Arco da Porta Nova/ е барокова и неокласическа арка, проектирана от Андре Соарес /Andre Soares/ в края на 18 в. в гражданската енория Се. Триумфалната арка, която украсява западния вход на средновековната крепостна стена на града, е открита през 1512 г. и традиционно се използва за връчване на ключовете на града на високопоставени лица и знаменитости.

Гимараеш

фото Sergio Horta

Гимара̀еш е град в Северозападна Португалия. Според преброяването през 2021 г. Гимараеш има около 71 330 жители.

През 2001 г. историческият център на града, с красивите си средновековни сгради, е провъзгласен за обект на световното наследство от ЮРНЕСКО.

През 2012 г. Гимараеш заедно с град Марибор от Словения бяха Европейски столици на културата.

Наричан е "люлка на португалската нация“, защото е родно място на Афонсу I – първия португалски крал. Тук се състои през 1128 г. част от главните политически и военни cъбитията, които водеха до независимостта и възникването на една нова нация. Поради това, в една от кулите на бившата стена на града пише "Aqui nasceu Portugal" /Тук се роди Португалия/.

История

Знае се, че мястото било обитавано още по време на медната епоха. После дошли римляните.

Статуя на Вимара Переш
в Порто

Първият крал на Португалия Вимара Переш /Vimara Peres/, през 9 в. създава малко укрепено селище с име "Вимаранис" /Guimaranis/.

Забележитедности

Гимараеш е едно от най-красивите исторически градчета в Португалия. 

От Средновековието са запазени два двореца. 

Дворец на Афонсу

Единият е дворецът на първия португалски крал Афонсу - намира се в самия център на града и се издига там от над 1000 години.

През вековете са направени някои модификации на замъка, преминавайки през различни собственици. Той е изоставен и през ХХ век започва процесът на възстановяване на замъка, обявен за национален паметник.

Дворец на херцозите от Браганца

Другият дворец е този на

херцозите от Браганца. една от най-древните благородни фамилии в страната, построен около 500 години по-късно от първия.

Площада на маслината

За да се почувства по най-добрия начин древната атмосфера на Гимараеш, може да се седне на питие на Площада на маслината (Largo da Oliveira/. Оттам може да се наблюдават старите къщи, минаващите хора и... маслинената църква (носеща името си от площада).

Най-хубавата гледка към Гимараеш е от планината Пеня /monte da Penha/. До нея може да се стигне с лифт, от който да се наслаждаваме едновременно на красивата природа и зашеметяващата панорама към Гимараеш отвисоко.

К О И М Б Р А

фото Sergio 

Коимбра е град в Централна Португалия, трети по големина в страната след Лисабон и Порто. Населението на града наброява 143 396 жители /през 2011/. Този град е един от най-старите и утвърдени университетски центрове не само на Иберийския полуостров, но и в цяла Европа. Коимбра пази безценни съкровища, които са истински свидетелства, че някога градът е бил част от Римската империя. Оттогава са останали няколко археологически паметника, сред които един чудесно запазен акведукт.

Запазени също са много сгради от периода, когато градът е бил столица на Португалия (от 1131 до 1255). През Късното средновековие Коимбра са превръща в голям културен център след отварянето през 1290 година на Университета. Той е един от най-старите и утвърдени университетски центрове не само на Пиренейския полуостров но и в цяла Европа.

фото Alvesgaspar

История

Ранна история

    Криптортик, подземна галерия, състояща се от сводести коридори,
построени, за да поддържат форума, изграден над тях.

През Римската епоха градът, разположен тогава на хълма до река Мондегу /Mondego/,носи името "Еминиум" Aeminium/. През Късната Античност той става център на епархия /диоцез/ на мястото на близкия град Конимбрига  /Conimbriga/, който е превзет и частично разрушен от германски нашественници през 465 и 468 г. По-късно Еминиум получава и името на разрушения град, въпреки че вестготите, които го контролират между 586 и 640 година го наричат "Еминио" /Eminho/.

Средни векове

фото Schmetterchris
Средновековна порта

По време на мюсюлманското нашествие на Пиренейския полуостров около 711 г. градът, наричан на арабски "Кунутрия" /Cunutria/, е превърнат във важен център на търговските пътища между християнския север и мюсюлманския юг. През 1064 г. градът е превзет от краля на Леон Фернандо I Велики /Fernando I El Magno/.

Непосредствено след Реконквистата Коимбра става център на новообразувано графство, управлявано от мосараба Сиснанду Давидиш /Sisnando Davides/, а през 1096 г. става част от възстановеното графство Португалия. През 1143 година Португалия става независимо кралство и до 1255 година Коимбра е негова столица. От този ранен период са запазени старата катедрала, църквата "Свети Яков“ /Sao Tiago/ и манастира "Санта Круз“ /Santa Cruz/, най-големият манастирски център в страната по това време.

фото B. Savova
Стара катедрала

фото Carlos Luis M C da Cruz
Манастир Санта Круз

църква Сантиаго

Още през Средновековието Коимбра е разделена от река Мондего на Горен град /Cidade Alta или Almedina/, където живее аристокрацията и духовенството, и Долен град /Cidade Baixa/, където са разположени повечето търговски дейности. Градът е заобиколен със защитна стена, от която са запазени отделни участъци, като портата "Алмедина“ (Porta da Almedina).

Манастир Санта Круз

Основан през 1131 година, манастирът е основният религиозен център на Португалското кралство през неговите първи години, като в неговата църква са погребани първите двама португалски крале –Афонсу Енрикеш и Саншу I /Sancho I/.

Оригиналната сграда на манастира и църквата Санта Круз е построена между 1132 и 1223 година с проект на майстор Роберто, известен романски художник.

През 18 в. интериорът на църквата е допълнен с нов орган в стил барок.

Манастир Света Клара

Най-значимата готическа сграда в града е манастирът "Света Клара“ на левия бряг на река Мондего, основан в края на 13 в., по-късно разрушаван и възстановяван. Той се намира толкова близо до реката, че честите наводнения принуждават монахините да се откажат от него през 17 в., когато е построена нова манастирска сграда малко по-нагоре. Величествената готическа гробница на кралицата също е преместена в новия манастир. Развалините на стария манастир са разкопани в началото на 21 в. и днес могат да се видят на левия бряг на реката.

Развалини на стария манастир

Новият манастир

Ренесанс

През 15 и 16 в. Коимбра отново става важен културен център на Португалия благодарение на местния епископ и покровителство на крал Мануел I. От този период датират промените в манастира Санта Круз, гробниците на кралете и старата катедрала.

Това, с което е най-прочут градът обаче, е Университетът в Коимбра – най-старият в Португалия и един от най-старите в света.

Основан е през 1290 г. в Лисабон, а през 1537 г. е окончателно прехвърлен от португалския крал Жоао III в Коимбра, като е настанен в сградата на средновековния кралски дворец. Оттогава градският живот се върти около университета и през следващите десетилетия няколко колежа били създадени, за да осигурят алтернативно на официалното религиозно образование. 

фото Chris
Библиотека Жоанина

фото Trishhhh Flickr.
Вътрешността на библиотеката

Построената в комплекса на университета през 18 в. библиотека „Жоанина“ /Joanina/ е друга забележителност на стария университет. Интерес представлява и ботаническата градина на университета, създадена през 18 век. Бароковата университетска кула е построена между 1728 и 1733 г..

Заради монументалната сграда и история на университета днес тук годишно идват хиляди туристи.

Барок и съвременност

През 1772 г. Себастиао Жозе де Карвальо е Мело /Sebastião José de Carvalho e Melo/ иначе казано Marquês de Pombal министър-председателят на крал Жоао I /José I,/, реформира университета. Изучаването на науките придобило огромна важност. Колекцията от научни инструменти и материали, придобити оттогава до наши дни са събрани в Музей на естествените науки в Университета в Коимбра. Те представляват една от много важните исторически научни колекции в Европа.

Първата половина на 19 в.к бил труден период за Коимбра. Тя била окупирана в резултат на френското нашествие в Португалия. Градът бил освободен на 6 октомври 1810 г. През март 1811 г. отстъпващата Наполеонова войска била спряна. Градът възстановил през втората половина на 19 в. инфраструктурата си с изграждането на телеграф, газово осветление, железопътна система и железопътен мост над река Монтего.

Новата катедрала

фото Truques

Тя заслужава да се види. Основана е през 1598 г. и завършена през 1640 г.

С прекрасна барокова фасада, статуите на четирима йезуитски  светци украсяват горното й течение, а две камбанарии и купол допълват великолепните му черти.

Музеят на Мачадо де Кастро 

фото Alvaresgaspar

Този музей е втори по важност в Португалия и е разположен в бившия Епископски дворец.  

Той разполага с разнообразна колекция от изкуство и артефакти, включително скулптури, керамика и религиозно изкуство.

Коимбра е прочута с фаду, традиционната португалска градска инструментална и вокална музика, същността на която често се изразява с непреводимата дума "саудаде“ /saudade/, съчетаваща в себе си понятия като самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любовна мъка.