ALBANIA

А Л Б А Н И Я

Пътуване в Албания /04 – 08 септември 2019 г./

Република Албания (на албански: Republika e Shqipërisë, изговаря се Шкипърия и се интерпретира като "Земята на орлите"), е страна в Южна Европа.

Граничи c Черна гора на север, Косово на североизток, Северна Македония на изток и Гърция на юг. Има излаз на Адриатическо море на запад и на Йонийско море на югозапад.

Днешна Албания в древността е била северната част на Епир /континент в гръцки език/. Първите обитатели са илирийците, а после през 7 в. - гърците.

От 224 г. пр. Хр. Епир влиза по-степено в орбитата на римляните. През 3 в. сл. Хр., територията е разделена на две части – Нов Епир /Epirus novus/ и Стар Eпир /Epirus vetus/. По това време, част от населението се латинизира. Техните потомци са сегашните арумънци или власи.

Понятието “албански“ се среща за  първи път в текст на “бащата на съвременната география“ Клавдий Птоломей през 2 в., така са се наричали хората в местност Згърдеш /близо до Круй/. По-късно този термин започва да се среща все по-често в летописите на римските историци.

След като са част от България през 9 - 13 в. и за кратко част от византийската и сръбската държави, албанските земи са завладяни от Османската империя през 1478 г. след силна съпротива от тяхна страна под ръководството на Георги Кастриоти Скендербег, национален герой на Албания, възпят в много народни песни.

Георг Кастриотис Скендърбег
Флоренция - Гадерия "dei Uffizi"

Етимологията на думата “албански“ е доста неясна. Едни свързват думата с лат. „albus“ /бял/, други вярват, че “alb-“ произхожда от индо-европейския термин за някакъв вид планина, и много други.

Фактически две народности живеят в съпремена Албания, гегите на север, по-скоро католици, и тоските на юг, по-скоро православни. Повечето от тях са приели ислямската вяра още по време на османската окупация.

Deutsches Verlagshaus Bong u. Co., Berlin, Herausgeber Emanuel Müller-Baden - Illustration in: "Bibliothek des allgemeinen und praktischen Wissens", Band 5 (eigener Scan)

По време на Балканската война, на 28 ноември 1912 г., Албания обявява своята независимост от Османската империя с декларацията от Вльора. След като страната извоюва своята политическа независимост, през 1914 г. великите сили налагат за монарх на Албания принц Вилхелм от Вид. Младият принц обаче няма необходимия административен и дипломатически опит, поради което напуска албанския трон само след шест  месеца. Малко след това, с началото на Първата световна война, територията на страната е окупирана от Сърбия, Гърция и Италия, а след това и от войски на Австро-Унгария и Франция, като остава под чужда окупация до 1920 г.

През 1920 г. е създаден първият парламент в страната. А през 1921 г. католиците в Северна Албания, подкрепени от Югославия, провъзгласяват Република Мирдита, която съществува само няколко месеца. През 1928 г. парламентът е разпуснат, а страната е обявена за кралство. Новият владетел на страната е бившият министър-председател и бивш президент Ахмед Зогу, който е коронясан за крал под името Зогу I и управлява до 1939 г.

фото : Jamal Petrov

Страната  е окупирана от Италия по време на Втората световна война.

Съпротивителното движение постепенно е овладяно отново създадената  партия с водач Енвер Ходжа. След изтеглянето на италианците, партизаните завземат властта. Първоначално Енвер Ходжа поддържа добри отношения със СССР и останалите държави от Източния блок, но след смъртта на Сталин той отрича реформите на Хрушчов и преориентира Албания към Китай на Мао Дзедун. С времето обаче и контактите с Китай отслабват, най-вече след края на управлението на Мао. Албания става все по-изолирана и поддържа минимален досег с останалия свят.

До 1990 г., пет години след смъртта на Ходжа, Албания е затворена  комунистическа държава, която има минимална комуникация дори с другите комунистически държави. Въпреки възникналата многопартийна демокрация, страната има проблеми с икономиката, развихрилата се организирана престъпност, както и с многото албански бежанци от Косово.

През 1992 г. се провеждат първите демократични избори в Албания след Втората световна война.

По време на бомбардировките на НАТО над Югославия през 1999 г. Албания приема близо   500 000 бежанци  – етнически албанци от граничещото със страната Косово.

НАТО официално кани Албания и Хърватия за свои членове на срещата на върха в Букурещ през април 2008 г. На 1 април 2009 г. те официално се присъединяват към Алианса.

През 2009 г. Албания официално кандидатства за членство в ЕС.  Но през 2020 г. все още не е приета.

Населението на Албания е 2 000 000 (2018).  

Албанците са по-силно родово и национално ангажирани, отколкото религиозно пристрастни,  особено след дългогодишния комунистически режим. През 2001 г. в Албания мюсюлманите са 39%, християните общо са 35%. След забраната на религиите от 1967 г. в по-стари нестатистически най-общи оценки на ЦРУ и предположения за състоянието след 1990 г. ориентировъчно за мюсюлманско се счита 70% от населението, 20% са православни и 10% – католици.

На преброяването от 2004 г. 98,6% от населението са се определили за етнически албанци (известни и като арнаути), а за гърци – 1,2%. Етническите албанци се делят на две основни етнолинвгистични групи – геги и тоски, населяващи съответно регионите на север и юг от река Шкумба. Останалите официално признати малцинства са арумъни (власи), черногорци, българи, цигани и македонци. 

Хората с български произход в посочените райони (близо до Охридското езеро) са признати от албанското правителство и се считат за българи.

Голяма част от днешната територия на Албания по време на Първото българско царство в продължение на 150 години, е  била част от земите на българската държава, когато тя е била голяма и мощна. Това е районът на долината Шкумба /Арбанон/ и се е наричало в началото Котокия, в последствие Кутмичевица. 

В Албания и днес живеят не малък брой етнически българи, известни под названието "горяни", наброяващи днес едва около 8 000 души и живеещи в североизточната част на страната, в района на планината Голо Бърдо.

Саранда и Бутринт

Саранда (Sarandë) е столицата на област Саранда и е една от най-важните туристически атракции на албанската ривиера. Той е разположен на открит морски залив на Йонийско море. Намира се на две морски мили от гръцкия остров Корфу. Населението на Саранда е около 41 000 жители (по данни от 2017 г.).

Името на града произхожда от гр. Άγιοι Σαράντα /Айи Саранда/, което означава Четиридесетте светии, като се имат предвид Четиридесетте мъченици от Севаст /днес Сивас/, в Турция. Така се нарича  византийския храм "Св. Четиридесет мъченици", на гръцки Αγίων Σαράντα /Айон Саранта/, чиито руини са запазени.

фото ZNZ

Градът се развива след западането на близко разположения древен град Бутринт.

През Средновековието в града непрекъснато се редуват венециански и османски контрол.

Съвременният град е основан през периода на османското владичество.

След освободителните движения в края на 19 и началото на 20 в. градът е освободен от османците.

По време на Балканските войни, гръцките войски превземат града на 18 февруари 1913 г., но са принудени да го напуснат през 1916 г.

Пристанището на града било опорен пункт на Италия през Втората световна война, която през 1939 г. прави тук десант, след което окупира цяла Албания.

По време на гръцко-италианската война, гръцките войски превземат отново града на 6 декември 1940 г., за кратко време, преди да го изоставят окончателно при и след операция "Марита", кодово име за немската инвазия.

Античният град Бутринт 

Той е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Намира се на 30 км южно от Саранда в естествен парк от 20 кв.км, заобиколен от великолепния канал Вивари, свързващ соленото езеро Бутринт с Йонийско море. 

Селището съществува още от дълбока древност. Възниква като гръцка колония под името Βουθρωτον /Бутротон/ през 8 в. пр. Хр. и впоследствие става римски град. 

Римски театър на Бутротум /латинско име на Бутринт/
фото : Geoff Wong

Градът става важна спирка по търговските пътища и достига връх в развитието си през 4 в. като един от главните морски и търговски центрове в античния свят. Укрепленията на града, които датират от 6 в. пр. Хр., са предпоставка за военния и икономическия потенциал на града. Хълмът, на който е бил разположен Акрополът, е ограден от стена с огромни камъни. Театърът, датиран от 3 в. пр. Хр., свидетелства за културното богатство на града. 

Разкопките изваждат на бял свят много предмети – чинии, вази, керамични свещници, както и много скулптури. Сред тях е "Богинята на Бутринт", която напълно олицетворява гръцкия идеал за физическа красота.

Под управлението на римляните градът постепенно запада. Въпреки това са построени три монументални фонтана, три обществени бани, физкултурна зала, украсена с мозайки, и особено акведукт от времето на Август, което доказва че градът не е напълно изоставен.

                                                                          Бапитстерий - фото Isaleal

Нещо повече, в Бутринт след приемане на християнството се оформира един от първите християнски центрове на Балканите. 

Венецианска кула
фото :  Bazie

Възходът на града настъпва по време на византийското му управление. След това за кратко е бил окупиран и от венецианците през 16 в. Бутринт е изоставен през късното средновековие заради образуването на блата около самия  град.

Първите систематични археологически разкопки са започнати в началото на 20 в. от италиански археолози. След освобождението на Албания от фашистката окупация през 1944 г., албански археолози предприемат по-мащабни разкопки. Калта и растителността, която е покривала Бутринт, го е защитила от природни и човешки опустошения и градът се разкрива почти непокътнат.

Замъкът Лекуреси (Lëkurësi) 

фото Pasztilla aka Attila Terbosc

Замъкът е разположен на най-високата точка на планината в околностите на Саранда. Той е построен през 1537 г. от снлтан Сюлейман, по времето, когато атакува остров Корфу.

В днешно време замъкът е превърнат в ресторант и през уикенда тук може да се послуша албанска музика и да се потанцува.

От замъка гледката отгоре е красива и човек може да се полюбува на Саранда, на водите на морето и на остров Корфу.

Ксамил е малък архипелаг в Йонийско море, Южна Албания, съставен от четири малки островчета.

Името си архипелагът носи от наименованието на село Ксамил, разположено източно от него. Селото е сред най-известните албански курорти, привличайки много чуждестранни туристи.

На някои от островите има малки ресторанти, които са достъпни само чрез превоз с лодка.

фото : Savagecat Вльора                                                                  фото : Decius Градът е второто по големина пристанище в Албания. Съществува фериботен маршрут между Вльора и италианските морски и пристанищни градове Бриндизи и Отранто в Апулия, които както и Вльора, са разположени на брега на Адриатическо море.  За албанците този град е перлата на албанските курорти, намиращи се на Адриатическо море. Вльора : залив фото : Landsat 8 Благодарение на стратегическото си местоположение на Адриатическо море, особено на залива Вльора, който представлява пристанище, градът е бил важно място за търговия от много народи.                                                         Той се счита за един от най-старите градове в Албания и региона. Вльора е известна също на български, както и на италиански като Валона.  Той е една от няколкото колонии на ирийското крайбрежие, които са споменати за пръв път от Птолемей.  От там започва единият от западните ръкави на античния път Виа Игнатия, която за участниците в кръстоносните походи слага началото на България през средновековието. фото : Eric Galba Той е една от няколкото колонии на ирийското крайбрежие, които са споменати за пръв път от Птолемей. Първото му име на гръцки е бил Аулон /Αυλων/ със значение "канал".  Важно пристанище по време на Римската империя, той се преименува на Aulona.  Градът бива завладян от Османската империя през 1417 г. и се казва Avlonya. През 1690 г. преминава под венецианско владение. а на следващата година - отново под османско владичество. През 16 в. Вльора е бил важен център за северно африканските еврейски бежанци от Испания и Португалия. В ранния период на османско владичество Вльора става международно пристанище, което облсужва силно развитата търговия между западна Европа и османската държава. През 1851 г. Вльора е силно разрушена от земетресение. фото : Vani Burda На 28 ноември 1912 г. във Вльора Исмаил Кемали обявява независимостта на Албания по време на Първата балканска война. Градът става първата столица на Албания след независимостта си, но е обседен от Италия през 1914 г. по време на Първата световна война. Вльора остава под владение на италианските сили до 1920 г., когато албански бунт принуждава италианците да излязат от Албания. По силата на Лондонския договор Вльора с околността ѝ е обещана на кралство Италия от Антантата. Италия отново нахлува във Вльора през 1939 г. и владее града докато Италия не се предава на съюзниците през 1943 г., след което нацистка Германия го окупира до 1944 г. Градът е освободен през 1944 г. от комунистическите сили на Енвер Ходжа. След Втората световна война и началото на комунистическия режим, пристанището на Вльора бива отдадено под наем на Съветския съюз като подводна база и играе важна роля в конфликта между албанския диктатор Енвер Ходжа и Никита Хрушчов. Съветският съюз заплашва да завземе Вльора през април 1961 г. и да прекрати цялата съветска икономическа, военна и техническа помощ за Албания. Заплахата не се осъществява, но Ходжа осъзнава колко уязвима е Албания и след като СССР нахлува в Чехословакия през 1968 г., той построява бетонни бункери. фото : Marc Morell През 1997 г. Вльора става център на популярните бунтове след разпадането на няколко измамни инвестиционни схеми, довели до падането на управлението на тогавашния министър председател Сали Бериша и почти станало предпоставка за избухване на гражданска война.  През последните години туризмът във Вльора се превърща в основна индустрия. Курортът е богат на хотели, центрове за отдих и огромни плажове. Особеност на този залив е, че той се счита за границата между Адриатическо и Йонийско море. Тази зона лесно комуникира с други райони на Албания и е използвана като кръстопът на много важни маршрути от древни времена. Заливът на Вльора е забележителен поради богатите си природни ресурси, биологичното разнообразие и екологичните коридори.  Забележителности  Паметникът на независимостта  фото : Arianit Къщата на Исмаил Кемали                                                                                  фото : Arianit Площадът на флага е главният площад във Вльора, посветен на албанската декларация за независимост. Замъкът Канине /Kaninë/ е построен на мястото на древно селище, един от най-старите в района на Вльора.  фото Nikol Likja фото : Fajton Saliu  Забележителност на Вльора е и църквата Мармирои, спомената в  историческите записи за пръв път през 1307 г., и построена през 12-13 в.        фото : Martin Koncek Интерес представлява и джамията Муради, която е построена през 1537 г. от известния османско-турски архитект Мимар Синан по време на Сюлейман Великолепния.

                              
Берат

 

фото : My cottage

Берат или Берати, който се намира в южга Албания, на 120 км. от столицата Тирана, е град с население около 69 000 души.

Името му произхожда вероятно от старобългарското Бѣлградъ, т.е. Бел град, /бял, красив град/

Античното име на град Берат, който съществува от 4 в. пр. Хр., е Антипатрея (на гръцки: Αντιπατρια), дадено му от македонския цар Касандър в чест на баща му Антипатър.

През 2 в. пр. Хр. е завоюван от римляните и е наричан Пулхериополис /Pulcheriopolis, Красив град/. Според друг извор, това име произхожда от Pulcheria, сестра на Византийския император Теодосий II през 4 в.

През 9 в., Берат е бил неразделна част от Първото и Второто българско царство, както и от Охридската българска архиепископия. Той се намира до планината Томор, където Пресиян, син на цар Иван Владислав, се съпротивлява срещу инвазията на византийците до 1019 г.

Църкви и манастири съхраняват до наши дни следи от духовно общение. Тук прекрасни изображения пазят спомена за великото дело на Светите Седмочисленици, разпространители  на Христовото учение сред народа чрез живото слово по българските земи. Тук са запазени гробът на Свети Йоан Владимир и мощите на българските просветители, учениците на Кирил и Методий – Свети Горазд и Свети Ангеларий.

При цар Иван Асен българският суверенитет е възстановен и градът отново е част от България. Впоследствие е под хегемонията на Нормандско-Анжуйското Сицилианско кралство.

През 1281 г. Берат е завладян от Византия. След 1345 г.  Берат за кратко е включен в т.нар. Душаново царство. През 1432 – 1444 г. е столица на княжество Арианита, а през 1444 – 1479 г. става столица на княжество Музакия.

Превзет от османците за пръв път в 1431 г., а през 1450 г. е включен в състава на Османската империя, но през столетията централната османска власт в този планински район не винаги се чувства напълно сигурна. По това време получава име Белград-и Арнавуд /Belgrad-i Arnavut/, за да се различи от сръпския Белград.

През 1912 г. чуждото господство е прекратено, Албания получава независимост в резултат на Балканската война.

В 1922 г. тук е обявена и независимостта на албанската православна църква.

През 1944 г. Енвер Ходжа провъзгласява временно правителство, с което започва комунистическата власт в Албания.

Белградската крепост

фото : Terfili

фото : Joonas Lytinen

Тя е антична и средновековна крепост, построена на 214 м. надмокска височина върху скалист хълм над град Берат на левия бряг на река Осум. На мястото е изградено укрепление още около 200 г. пр. Хр. и е ползвано от римляните.
След битката при Клокотница крепостта отново влиза в границите на България.  По-късно е част от Душановото царство, управлявана от шурея на Душан и брат на Иван Александър и Елена Българска - деспот Иван Асен Шишман Комнин.

За последно крепостта се ползва като фортификационно съоръжение по време на османското владичество.

Днес от Белградската крепост са запазени останки, които са силно повредени. От стените на крепостта към околността на Белград се открива величествена гледка. Сградите във вътрешността на крепостта са построени през 13 век и са архитектурни паметници.

Населението в околността около крепостта е християнско и православно, като в района ѝ се намират руините на около 20 православни черкви. 

Св. Троица
фото : Albinfo

Стоят също така и руините на една джамия, предназначена за молитвен дом на османския гарнизон на крепостта.



Дурас /Драч/

Дурас /Драч/ е административен център на едноименните област и окръг. Според последните статистики, в Драч живеят около 205 800 души, което го прави вторият по население град в страната след столицата Тирана. Драч е и един от най-важните стопански центрове в страната. Пристанището му е най-голямото в Албания и обслужва голяма част от страната включително и Тирана. То е важно пристанище на Балканите към Италия.

История

Дурас е сред най-древните градове в Средиземноморието и света.

Древногръцко име на града е Епидамн /Επιδαμνος/, появил се през 7 в. пр. Хр., който бил илирийски град на река Езрен и средищен на т.нар. днес албанска низина. Аристотел в своята "Политика" изтъква противопоставянето между олигархичен Епидамн и демократична Керкира като първопричина за Пелопонеската война. Местната олигархия ограничава пряката търговия с илирите, което се превръща в причина за избухването на войната.

През 229 г. пр. Хр. започват илирийските войни, като от 219 г. пр.н.е. градът е римски. Те го преименуват като Дирахиум /лат. Durrachium, гр. Δυρράχιον /.

Цезар
фото McLeclat

Помпей
фото :  Alphanidon

През 168 г. пр. Хр. римската колония е нападната от Генций, последния илирийски цар, но през 146 г., влиза в състава на римската провинция Македония,  а от 59 г. пр. Хр. – на Илирик. Край града се разиграва известната битка при Дирахиум между Цезар и Помпей

През 314 г., като градът вече се обявява като столица на римската провинция Нова Епира, той е почти сринат от земетресение.

През 481 г. градът е обсаден и разрушен от армията на Теодорих Велики, крал на остготите.

През късната античност по времето на императорите Анастасий I (491 – 519 г.) и Юстиниан I (527 – 565 г.), Дурас търпи значителни градоустройствени трансформации, придобивайки типичния облик и характеристики на византийски християнски град.

Симеон Велики
Миниатйра от Мадрид Скилитзес
12 в.
фото :  Kardam

По времето на Симеон Велики през 10 в., Дурас е присъединен към България, превръщайки се в спорен за Византия. В хода на българо-византийските войни, битката при Дурас е ключова за България, която пада под византийска власт. В опит да овладее византийския форпост, българският цар загива под стените на Дирахиум.

Дурас е последният византийски форпост в Западните Балкани, след като империята губи от сърби и хървати контрола върху Далмация. След окончателното завладяване на България, Византия организира земите около Дурас в изцяло нова област Дирахий. Градът е форпост вече за борба със сърбите, чието начало е белязано с битката при Бар.

Именно от византийско време и след края на Първата българска държава, е известно името Арбанон, което носи низината с планините, които я заобикалят, по-известни като албански планини. По време на византийско-норманския конфликт в албанската низина и земи се настанява значимо италийско население, за което още повече спомага византийската загуба на Бари през 1071 г. (който е последното византийско владение в Италия). Край града се състои по това време битката при Дирахиум, едно от най-тежките византийски военни поражения в историята.

През 1108 г. градът е обсаден от Боемунд I Антиохийски, а на 11 юни 1185 г. е превзет от кралство Сицилия в лицето на Вилхелм II Добрия. Градът е  тогава известен под име Дуразо /Durazzo/.

По времето на т.нар. франкократия, градът остава част от Венецианската република, но през 1213 г. е отвоюван от Епирското деспотство. През 1258 г. градът отива към кралство Сицилия, и на града суверен става крал Манфред.

По това време Дурас се превръща в столица или главен град/пристанище на първото италийско албанско кралство, като през 1281 г. владенията му се свеждат само до града с близките му околности. Преди това, през 1273 г. градът е разрушен от ново земетресение.

През 1333 г. Дурас е анексиран от княжество Ахея, а от 1336 г. е под властта на Стефан Душан. След смъртта на Душан става владение на Венеция през 1392 г. и  съставна част на Албания Венета.

Стенопис от манастир Лесново

По времето на т.н. османска Албания в главен албански град се превръща Елбасан с неговата елбасанска крепост, но това не намалява значението на пристанищния Дуръс, който османските хронисти през 16 в. наричат „Втори Константинопол“.

Дуръс е и последният албански град, завладян от османлиите през 1501 г. През 17 в. градът като цяло започва да запада за сметка на други близки селища и най-вече на Тирана.

На 26 ноември 1912 г. Дуръс е завладян от сърбите, тъй като цяла Северна Албания е окупирана от сръбската армия в хода на Балканската война. Сформирани са четири сръбски града – Дуръс, Елбасан, Лежа и Тирана. След последвалата албанска голгота, Дуръс попада под австро-унгарска окупация, заменена от италианска такава.

Парижката мирна конференция потвърждава решението от Лондонския мирен договор за албанска независимост и Дуръс е временна първа албанска столица докато Тирана не поема за постоянно тази функция от 31 декември 1925 г.

Най-интересното археологическо и културоложко откритие в историята на града се случва през 1988 г. когато в мазето на къща е разкрита случайно мозайка на Орфей от 2 в. пр. Хр., изобразяваща прочутия тракийски певец обагрен с растителни и геометрични мотиви. Това разкритие удостоверява трайната историческа връзка на града с Тракия и българските земи още от античността.

Интересно също е да се забележи, че Дурас е роден град на ангелогласния Йоан Кукузел.

Забележителности

Дуръс има 10-километрова плажна ивица.

Амфитеатърът в Дурас 

Той е най-големият на Балканския полуостров. Построен е през 2 в. Когато е функционирал е събирал до 20 000 зрители.  Въпреки това днес амфитеатърът е запазил малка част от някогашната си красота. Открит е случайно през 60-те години и още не е разработен напълно. Около него има доста жилищни сгради, които малко или много развалят атмосферата.

фото : Jed Home

Археологическият музей на Дурас

Музеят притежава впечатляваща колекция от артефакти. Тук се помещават различни експозиции от разнообразни периоди, през които е преминала страната. Сред най-зебележителните експонати са огромни надгробни плочи и внушителни каменни саркофази.

Венецианската кула

Тя, наричана още Ротонда, се намира в центъра на града. Построена е през 16 в. На върха й има ресторант, от който се разкрива красива гледка към града. Престроена тя е част от рухналия през 13 в. вследствие едно земетресение замъкът Дурас, построен през 5 в. от Анастасий I.

фото : Marcin Konsek

Археологическият музей на Дурас

Музеят притежава впечатляваща колекция от артефакти. Тук се помещават различни експозиции от разнообразни периоди, през които е преминала страната. Сред най-зебележителните експонати са огромни надгробни плочи и внушителни каменни саркофази.

Круя

 

фото : Chris Watts

Скендербег
фото : Musli Berisha

Круя или Кроя е град в Албания, на 20 км. на север от Тирана. Той е най-добре познат като родния град на националния герой Скендербег. Има население от около 60 000 души според преброяването от 2011 г.

През древността, Круя беше обитавана от древното илрийско племе Албани /Albani/.

През 1190 г., градът става столица на първата автономна албанска държава през Средновековие, княжество Арбъреш /Arbëresh/.

После Византийците и Сърбите завзеха града.

Името на Круя е свързан с алб. кroj. Krua /извор, чешма/.  Появява се за първи път като Кроай /Кroai/ във византийски документи от 7 в.

През туркското време, градът беше също известен  като  Ак Хисар /Ak Hisar/ от туркси ak /бял/ и hisar /замък/.

Според средновековните хронисти, наистина, Круя е бил крепостен град. Една от най-известните забележителности е именно замъкът-крепост на средновековния герой, която през средновековието е бранела цялата област.

Крепостта Круя

Тя е последното гнездо на съпротива срещу османското нашествие на Балканите.
Крепостта е построена на върха на планински хребет, като стените ѝ са подсилени с девет различни по вид кули, една от които е служела като часовникова. 

През 13 в. в най-високата и ̀част е построен замък с две основни североизточни порти и една допълнителна към укрепен вътрешен двор с водни извори. Периметърът на крепостта е 800 метра. В нея могат да бъдат проследени различни фази на строителство от ранното Средновековие до 19 в.
През 879 г. Круя е значим епископски византийски център.
През 15 в., под лидерството на Скендербег, крепостта става символ на съпротивата срещу османците и остава единственото непревзето от тях място на Балканите като пада едва след неговата смърт.

Днес крепостта е място за туристически посещения. В нея е основан етнографски музей, организиран в типична къща от 18 в.

В замъка се намира и Музеят на Скендербег.

фото : Marcin Konsek

В близост до него са разкопките на античен град, наречен Албанополис.

Елбасан

Палеохристианска базилика 5-6 в.
фото : Wolfgang Sauber

Елбасан е град в централните части на Албания.

Градът възниква през 2 в. пр. Хр. под името мансио Скампа /mansio Scampa/. През 3-4 в. сл. Хр. се намирал там истински град предпазен от замък с кули. Той тогава се именувал, като Скампису Хискампис /Scampisou Hiscampis/. Възникването му се дължи на местоположение му по пътя Виа Егнация.

Около 5 в. мястото се превърна в христянски център.

През 6-7 в. районът е заселен от славяни от т.нар. българска група и името Скампа изчезва от историческите извори.

Мехмет 2 
Жентиле Белини
The Yorck project

Изглежда че мястото беше изоставена до 1466 г., когато османския султан Мехмед II преустрои града, като му даде име Елбасан /завладяна страна на турски/ и построи там нова крепост  срещу неуспешна обсада от Скендербег.

фото :  Brams

В български и сръбски извори от 15 в. новооснованият град е известен и под името Конюх, както и Нови град, а на гръцки – Неокастро/Νεοκαστρο/.

В Елбасан са преселени жители от други области, включително и българи. Началото на българската колония, просъществувала повече от 200 години е поставено през 1466 – 1467 г. от 15 семейства от Скопие.  Днес в Елбасан живеят около 12 000 българи, преселници от областта Голо бърдо, а се говори изобщо за 40 000 души, като общото население достига 141 000 жители.

Градът по османско време процъфтява във всяко едно отношение.

Най-големият разцвет градът бележи през следващия 17 в, когато елбасанските еснафи развиват 60 занаята и са обединени в 45 гилдии. 

Елбасанското еснафство има запазен и свой уникален кодекс на гилдиите с името "Табак". Той е от 15 май 1658 г. и е най-стария на Балканите.

По това преме, градът се прочува също с многобройни кожарски ателиета и такива за обработка на вълна, коприна, метали и в частност за изработка на сребърни предмети и орнаменти.

Елбасанските занаятчии изнасят продукцията си по цялата Османска империя и в чужбина. Това се доказва от факта на участието им в две международни изложения в Париж през 1867 г. и в Чикаго през 1894 г.

Елбасан е известен и със своето оръжейно производство на пушки и пистолети.

Също така през османския период в града редовно се организират панаири, като първият датира от 1381 г., т.е. от преди падането на българските земи под османска власт.

По османско време Елбасан е известен и като най-важния образователен и културен център в албанските земи.

Тук е създадена елбасанска азбука, първа такава в днешните албански земи. Азбуката е дело на местния учител Теодор Хаджи Филип /1730-1806 г./.

фото :  Carl Faulmann

Малко преди началото на Първата световна война cе събира в Елбасен Национален албански конгрес, който решава да се използва тази азбука.

До и след независимостта на Албания, Елбасан е окупирана от много еклектично население.

В най-ново време градът е свързан с България по време на българското управление в Косово и албанските земи по време на Първата световна война. На 29 януари 1916 г. част от двадесет и трети пехотен шипченски полк на Българската армия, под командването на капитан Серафимов, заема Елбасан. Кандидат за албански княз е Кирил Преславски, братът на българския цар.

фото : Pasztilla aka Attila Terbocs

На 7 км западно от града покрай новата автомагистрала за Тирана се намира манастирът Свети Йоан Владимир, който (според легендата) се издига на лобното място на сръбския светец Йоан Владимир.