М И Л А Н О

Милано е столица на северноиталианския регион Ломбардия и център на една от най-населените области на Европа. С население от 1 373 410 души през 2022 г., той е вторият в Италия след Рим и един от 20-те най-населени градове в Европа.

Милано е сред 40-те най-посещавани града в света и втори в Италия след Рим. Туристите са привлечени от музеите и художествените галерии на града, които включват някои от най-важните колекции в света, включително големи произведения на Леонардо да Винчи. 

Градът е домакин на множество културни институции, академии и университети. Миланската политехника е най-големият технически университет в Италия и водеща школа по архитектура, инженерни науки и индустриален дизайн.

Милано е на върха на световната музикална мрежа благодарение на Театър « Ла Скала»  и на неговата дълготрайна оперна традиция. Освен това е сред основните европейски търговски панаирни града и сред основните центрове за индустриален дизайн.

Магазин Прада
Фото Pavel Gromov

Милано е признат за една от четирите световни столици на модата (заедно с Лондон, Ню Йорк и Париж) благодарение на няколко международни събития и панаири, включително « Седмицата на модата в Милано » и « Мебелният панаир в Милано, » които са сред най-големите в света по отношение на приходи, посетители и растеж. В него се провежда « Световното изложение » през 1906 г. и през 2015 г.

Милано е известен и с автомобилните заводи « Алфа Ромео » и с традиционния коледен козунак, наречен « Панетоне » .

История

Основан около 590 г. пр.н.е. от келтско племе, той е завладян от древните римляни през 222 г. пр.н.е. С течение на вековете Медиоланум /както се нарича тогава , като топонимът е от галски произход/ увеличава значението си, докато става столица на Западната Римска империя. 

В този период е обнародван Медиоланският едикт, който предоставя на всички граждани, вкл. и на християните, свободата на вероизповедание.

емблема на сем. Висконти
фото G. Dallorto

В челните редици на борбата срещу Свещената Римска империя, той първо става синьория /sinioria, малка независима държава/ (1259 г.), а в края на 14 в.ек е издигнат в херцогство, оставайки в центъра на политическия и културен живот на ренесансова Италия. 

В началото на 16 в. губи независимостта си в полза на Испанската империя. Почти два века по-късно преминава към австрийската корона и благодарение на политиката на Хабсбургите се превръща в един от основните центрове на Италианското просвещение. 

Столица на наполеоновото Кралство Италия, след Реставрацията на Савоя е един от най-активните центрове на Рисорджименто до включването му в савойското Кралство Италия. Рисорджименто /възраждане/ е политическо и обществено движение от 18 – 19 в., довело до обединяването на държавите на Апенинския полуостров и изграждането на италианска нация и национална държава.

Днес Милано се счита за индустриална и финансова столица на Италия. Градът ръководи индустриалното развитие на Италианската република: той установява т. нар. « Индустриален триъгълник » със северноиталианските градовете Торино и Генуа, особено през годините на Икономическия бум, когато индустриалният и градският растеж включва и съседни градове, създавайки огромния Метрополен район Милано. В Милано е седалището на Италианската фондова борса и се провежда ежегодният Милански панаир –един от най-големите в Европа.

Архитектура

Религиозна архитектура 

Sant'Ambrogio

 

San Lorenzo

             

San Lorenzo

Милано, освен катедралата се намират ценни раннохристиянските базилики както « Сант Амброджо », считана винаги за най-великият пример за ломбардска романска архитектура  или « Сан Лоренцо », сграда с византийски централен план, известна 

и с близостта на едноименните колони, и още « Сан Надзаро ин Броло » и  « Сан Симпличано», свързани като предишните с фигурата на Свети Амвросий Медиолански /4 в./

В историческия център на Милано се помещава и църквата « Сан Маурицио ал Монастеро Маджоре », съдържаща цикъл от стенописи на автори като Бернардино Луини и Симоне Петерцано, които са определени като « Ломбардската Сикстинска капела », църквата « Сант Антонио Абате », възстановена в края на 16 в. според каноните на Контрареформацията, и бароковата църква « Сант Алесандро ин Дзебедия », която гледа към един от най-добре запазените площади в Милано преди следвоенното възстановяване. 

Църквата « Сан Джузепе » се счита за първата истинска барокова сграда в града, докато църквата « Санта Мария пресо Сан Сатиро » е известна с фалшивия хор, проектиран от Браманте, използвайки техниката /тромп-л'ьой = trompe-l’œil/. Трябва да се споменат църквата « Сан Марко » и базиликата « Сант Еусторджио », в която се помещава Капела « Портинари », считана за един от шедьоврите на Ломбардския ренесанс. 

фото Marcin Bialek

Известна в цял свят е църквата « Санта Мария деле Грацие », включена заедно с « Тайната вечеря » в списъка на обектите на Световното културно наследство на ЮНЕСКО. 

Но време е да се говори за Миланска катедрала, известна също като Ил Дуомо /Il Duomo/ и паметник-символ на града.

Миланска катедрала 

Разположена е на едноименния площад. Това е най-голямата църква в Италия, третата по площ и шестата по обем в света. Строежът ѝ започва през 1386 г. и продължава до 1932 г. Висока е 108,5 m и е 158,5 m дълга. Става известна с филма на Виторио де Сика « Чудото в Милано » /Miracolo a Milano, 1951 г./

Миланската катедрала, официално Метрополна катедрала на Рождество на Пресвета Богородица /cattedrale metropolitana della Natività della Beata Vergine Maria/ е издигната на централния площад Пиаца дел Дуомо, център на икономическия и културен живот на Милано и е символ на ломбардската столица.

Посветена е на Рождество Богородично и е седалище на архиепископа на Милано. Строителството ѝ отнема почти шест века. 

фото Ulrich Mayring

Катедралата е изградена от бялo-розов мрамор от Кандолия /Candoglia, област Пиемон/ и съдържа елементи от различните стилове, които са на мода в течение на няколкото столетия, през които е построена – от Готиката през Барока и Неокласиката до Неоготиката. Общата ѝ площ е 11 700 m2. Има 3400 статуи. На върха на най-високата стрела през 1774 г. е поставена « позлатената статуя на Мадоната » (la Madonnina dorata). От покрива на катедралата, до който туристите могат да стигнат по стълбите или с асансьор, се открива гледка към целия град.

                                                                               La Madonina dorata

История

Предвид съвременното градоустройство на Милано и улиците около самата църква, катедралата се намира на най-централното място на древноримския град Медиоланум – това на базиликата, гледаща към форума.

На площта, заета от катедралата и нейния площад, от римския период до епохата на Висконти /13 – 15 в./ се издигат различни християнски свещени сгради, част от които могат да бъдат видяни под основите на Дуомо. 

Начало на строителните работи

Изграждането на новата катедрала стартира през 1386 г. при архиепископ Антонио де Салуцo. Началото на строителството съвпада с идването на власт на неговия братовчед – херцог Джан Галеацо Висконти, и е предназначена като награда за населението, потиснато от тираничния му предшественик Бернабò. 

След срутването на камбанарията през 1386 г. архиепископът, подкрепен от населението, насърчава реконструкцията на нова и по-голяма катедрала, която се намира на мястото на най-старото религиозно сърце на града.  Ентусиазмът за огромната нова сграда бързо се разпространява сред населението и далновидният Джан Галеацо, заедно с братовчед си, събират големи дарения за текущата строителна работа.

Новата църква, съдейки по археологическите открития при разкопките в сакристията, първоначално е замислена като тухлена постройка според техниките на Ломбардската готика. 

Избраните архитектурни форми са тези на Късната готика с вдъхновение от Рейн-Бохемия. 

Желанието на херцога е да даде на Милано грандиозна постройка в крак с най-актуалните европейски тенденции, която да символизира амбициите на неговата държава. Според плановете му тази държава трябва да се превърне в център на италианска национална монархия подобно на случилото се във Франция и в Англия, като по този начин се постави сред великите сили на континента. Херцогът прави мраморните кариери достъпни и предоставя големи субсидии и данъчни облекчения: всеки блок, предназначен за Дуомо, е обозначен с AUF /« Ad usum fabricae» за упoтреба на сградата/ и следователно е освободен от всякакви транзитни данъци.

За ръководството на проекта са повикани френски и немски архитекти, които обаче остават на поста за много кратко време, срещайки скрита враждебност от страна на ломбардските работници, свикнали с различен начин на работа. След това строежът продължава в атмосфера на напрежение, с множество ревизии, които въпреки всичко водят до произведение с безпогрешна оригиналност, както на италианската, така и на европейската художествена сцена. 

Изграждане на корпуса на базиликата

Начало на строежа през 1388 г.
фото Marco Bonavoglia

През 1393 г. е изваян първият капител на пиластрите по проект на Джованино де Граси, който се грижи за новия дизайн на големите прозорци и е генерален инженер до смъртта си през 1398 г. 

През 1400 г. на мястото на Де Граси идва Филипино дели Органи, който се грижи за изграждането на прозорците на апсидата и до 1448 г. отговаря за нейния строеж.

При смъртта на Джан Галеацо Висконти през 1402 г. почти половината от катедралата е завършена. На 16 октомври 1418 г. папа Мартин V освещава главния олтар; церемонията е грандиозна и се радва на огромното народно присъствие. Строителството обаче спира почти напълно до 1480 г. поради липса на средства и на идеи. 

През 1488 г. Леонардо да Винчи и Донато Браманте създават модели в конкурс за дизайн на централния купол. По-късно Леонардо се оттегля.

От 1500 до 1510 г., при херцог Лудовико Сфорца /Sforza/, е завършен осмоъгълният купол и е украсен интериорно с четири серии от по 15 статуи всяка, изобразяващи светци, пророци, сибили и други библейски фигури. Екстериорът дълго време остава без украса с изключение на Малкия шпил на Амадео - ренесансов шедьовър, който въпреки това хармонира добре с общия готически облик на църквата.

През последвалото испанско господство новата църква е използваема, въпреки че интериорът остава до голяма степен недовършен, а някои ниши на наоса и трансептите все още липсват. 

През 1567 г. архиепископ Карло Боромео налага усърдното възобновяване на работите. От Дуомо са махнати всички светски паметници: гробниците на Джовани и Филипо Мария Висконти, Франческо I Сфорца и съпругата му Бианка Мария Висконти, и тази на Галеацо Мария Сфорца. Боромео се стреми към нов ренесансов облик на катедралата, който да подчертае нейния романски/италиански характер. През 1577 г. Боромео окончателно освещава цялата сграда като нова църква.

През 1762 г. на главозамайващата височина от 108,5 м е издигнат един от основните елементи на катедралата – шпилът на Мадонина. Той е по проект на Карло Пеликани, а на върха му е известната полихромна статуя на Мадонина по проект на Джузепе Перего, която отговаря на височината на катедралата. Предвид прословутия влажен и мъглив климат на Милано миланците смятат, че денят е с хубаво време, когато Мадонината се вижда от разстояние.

Фасада 

Тъй като фасадата все още е до голяма степен незавършена, през 1580 г. Пелегрино Тибалди проектира такава в « романски » стил: тя е поставена на двуетажна основа, оживена от гигантски коринтски колони в съответствие с централния неф, оградена от обелиски, но този дизайн никога не е изпълнен. 

В началото на 17 в. при архиепископ Федерико Боромео са поставени основите на новата фасада от Франческо Мария Рикини и Фабио Мангоне. 

Работата продължава до 1638 г. с изграждането на пет портала и два средни прозореца. 

През 1628 г. е изграден Централният портал. 

През 1638 г. започват работите по фасадата с цел създаване на ефект с едикули, вдъхновен от църквата « Света Сузана » в Рим.

През 1649 г. новият главен архитект Карло Буци въвежда поразителна революция: фасадата трябва да се завърне към оригиналния готически стил, включвайки вече завършените детайли в рамките на големи готически пиластри и две гигантски камбани. 

На 20 май 1805 г. Наполеон Бонапарт, в очакването си да бъде коронясан за крал на Италия /което се състои в Дуомо на 6 май 1805 г./, нарежда фасадата да бъде завършена. В своя ентусиазъм той уверява, че всички разходи ще бъдат поети от Франция. Като форма на благодарност статуята му е поставена на върха на един от шпилите.

Въпреки че сумата никога не е изплатена от Франция, това все пак означава, че най-накрая, само за седем години, фасадата на катедралата ще бъде завършена. Джузепе Дзаноя започва работата по завършването ѝ. Проектът достига окончателен завършек през 1813 г. с помощта на Карло Амати. 

Добавянето на статуи и издигането на кули продължава през 19 в. от различни архитекти като са завършени статуите по южната стена и нови витражи заменят старите, но с по-малко естетически значими резултати.

Последните детайли на катедралата са едва през 20 в. последният портал е открит на 6 януари 1965 г.

Поддръжка и реставрации

Реставрационните дейности следват една след друга през целия 19 в. и са насочени към подмяната на повредените от времето материали.

През Втората световна война Мадонината е покрита с парцали, за да не може да се използва отражението на светлината върху нейната наскоро преправена златна повърхност за отправна точка за съюзническите бомбардировачи, летящи над града; прозорците са премахнати по-рано и са сменени с ролки плат. 

Въпреки че не е ударена от бомби, катедралата също е повредена по време на въздушните бомбардировки и бронзовата ѝ централна врата все още показва някои « рани » от бомби, избухнали наблизо. След войната, след понесените щети от въздушните нападения, катедралата е до голяма степен възстановена. Впоследствие останалите дървени врати са заменени с бронзови.

През 19 в., поради страх от срутване, има множество реставрации, които вместо да разрешават проблемите, прикриват белезите им. Към средата на 20 в., поради увеличаването на пътния трафик (с последващи непрекъснати вибрации) и понижаването на нивото на подпочвените води (което води до леко потъване на пилоните), статичното положение на катедралата става критично.

Бомбарлиран дуомо 

През 1969 г., с цел избягване на срутвания (вече има паднали мраморни парчета на

пътеките), районът около Дуомо е отцепен за движение и е разпоредено забавянето на влаковете от Линия 1 на метрото. 

Статичната реставрация на пилоните започва през 1981 г. и е завършена през 1986 г. по повод 600-годишнината от построяването на катедралата. 

Главната фасада е реставрирана и напълно открита през февруари 2009 г., показвайки отново цветовете на мрамора от Кандолия. 

През ноември 2012 г. служители обявяват кампания за набиране на средства за опазването на катедралата, като молят покровителите да „осиновят“ 135-те шпили на сградата. Дарителите, които внесат по 100 хил. евро или повече, получават плоча с гравираното си име върху нея, поставена на шпила. 

И към 2022 г. поддръжката на катедралата е поверена на Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano (Почитаемата фабрика на Миланското дуомо). Нейните интервенции са непрекъснати, поради което се ражда изразът на милански Longh cumè la Fabbrica del Domm, означаващ « нещо безкрайно ».

Градска архитектура 

Центърът на Милано е пълен с вили и дворци, построени главно през 17 и 18 в. като частни резиденции на големите семейства в града. Архитектурните стилове, представени в центъра на града, са много: от неоготика, Барокова архитектура, Еклектика, Ар нуво, следвоенен рационализъм. Историята на миланските градски сгради се простира до наши дни, включително многобройните модерни архитектури, които се характеризират с най-новите концепции за градска среда.

Palazzo della Ragione

Palazzo Reale
фото Padobon 140

Сред обществените сгради трябва да се споменат средновековният Palazzo della Ragione (вмъкнат в комплекса на пл. „Мерканти“) и последвалият  Palazzo Reale /Кралски дворец/ от векове представително седалище на градската управа.

Cлед построяването на Замъка на Сфорците с определено военна архитектура, Милано вече не ражда сграда с обществена концепция до 2010 г., когато е открита Палата Ломбардия.

Частните резиденции са от по-голямо значение, включително Дворец « Марино » (сега седалището на кметството), дворец « Лита », дворец « Белджойозо » и късният Ар нуво дом « Фризия ». Цели квартали, като този около ул. Монте Наполеоне или бул. Венеция, са съставени от благороднически неокласически сгради.

Кралският дворец, бившят Palazzo del Broletto Vecchio, в продължение на много векове е седалище на правителството на град Милано, на Кралство Ломбардия-Венеция и след това кралска резиденция до 1919 г., когато става държавна собственост, ставайки седалище на изложби и изложби.

Галерия « Виктор Емануил II »

Става въпрос за покрит пасаж с открити железни и стъклени конструкции в еклектичен стил, във форма на кръст с остъклени тавани. Тя свързва пл. « Скала » с пл. « Дуомо».

От откриването си тя е място за срещи на миланската буржоазия, така че е наречена « всекидневната на Милано » (на итал. « Il Salotto di Milano »). Построена в неоренесансов стил, тя е сред най-известните образци на европейската желязна архитектура и представлява архетипа на търговската аркада от 19 в.. Наричана просто « Галерията » (« la Galleria ») от миланците, тя често се смята за един от първите примери за търговски център в света. 

Галерията е известна с това, че е дом на някои от най-старите магазини и ресторанти в Милано, като Кафене « Бифи » (основано през 1867 г. от Паоло Бифи, сладкар на монарха), ресторант « Савини » и класическия « Кампарино » в стил Ар Нуво. 

Исторически контекст

Наличието на покрити пасажи в Милано, разбирани като портици, датира от средновековния град: през 13 в. Бонвезин дела Рива отбелязва в своите « Чудеса на Милано » /написан на латински със заглавие « De magnalibus urbis Mediolani»/ наличието на около шестдесет портици в града, тогава наречени « покрити ». С появата първо на Сфорца, а след това и на испанското господство, портиците са постепенно разрушени. 

Милано е първият град на италианска територия и в Австрийската империя, който се снабдява с пасаж (Галерия « Де Кристофорис »). Това е на мода в основните европейски столици, където се строят пасажи от желязо и стъклени покриви с комерсиален характер, като например Галерий « Вивиен » в Париж и Аркада « Бърлингтън »   в Лондон или още Галерий « Сен Юбер » в Брюксел. 

Галерий Вивиен - Париж

Галерий Сен Юбер - Брюксел

                                                                                               фото Bjorn Laczay

Аркада Бърлиингтон
фото Glenn

Въпреки това Галерия « Де Кристофорис » е изолиран случай и в продължение на тридесет години е единствената галерия в Милано: следователно при Обединението на Италия градът е без традицията на портици и покрити пасажи, които са по-характерни за градове като Торино и Болоня. 

Площад „Дуомо“ и проект за галерия

Идеята за улица, която да свързва пл. „Дуомо“ и пл. « Скала », се появява като следствие от един от многото дебати, които се водят в Милано по онова време. Идеята тази нова улица да бъде посветена на крал Виктор Емануил II идва от една страна като следствие от ентусиазма за преоткритата независимост от Австрия, а от друга Общинският съвет се надява по този начин да получи по-лесно разрешителни за отчуждаване на сградите, необходими за работата, които тогава могат да бъдат получени с кралски указ. Първоначалните общински насоки за проекта обаче не предвиждат покрит пасаж, а обикновена улица с портик. 

След като разрешителните за отчуждаването са получени, на 3 април 1860 г., община Милано обявява конкурс за строеж на новата улица, в който Джузепе Менгони е обявен за победител, с условието да преразгледа някои части на проекта: той първоначално е предвидил една галерия, която след това ще бъде трансформирана в действителния проект на кръстосана галерия, заедно с поредица от малки стилистични детайли, които водят до окончателните форми. 

Строеж и начални години

След като договорът за строителство е възложен на английската компания « City of Milan Improvements Company Limited », церемонията по полагането на първия камък от крал Виктор Емануил II се състои на 7 март 1865 г. в присъствието на много власти, включително кмета на Милано Антонио Берета, италианския премиер Алфонсо Ла Мармора и дипломати от различни страни. Работите, с изключение на триумфалната арка на входа, са завършени за по-малко от три години – период, който е последван от официалното откриване на галерията отново от краля. Действителното приключване на работите е едва през 1878 г., когато са завършени входната арка и северните портици на Пиаца дел Дуомо. Джузепе Менгони обаче не успява да види официалното откриване на цялата галерия, тъй като пада от скеле по време на проверка, макар че според някои слухове се е самоубил.

Галерията е в центъра на технологичните иновации на времето и в първия си период тя е осветявана с газ: автоматично устройство е използвано за запалване на лампите на Осмоъгълника, състоящо се от малък локомотив, който прогресивно запалва светлините, т.нар. rattìn („мишленце“ на милански), така че наблюдаването на процедурата за автоматично запалване става почти ритуал. Този ритуал продължава до 1883 г., когато осветлението на галерията преминава към електрическо, въпреки че от вече три години Кафене « Ньоки » използва тази нова за времето си форма на осветление. 

Заедно с буржоазния социален живот Галерията събира от ранните години кипежа на политическия живот на Милано. Първата политическа демонстрация, проведена вътре, се състои на 25 септември 1867 г., когато група млади хора се събират поради ареста на Джузепе Гарибалди в Синалунга. Най-честата последица от това и други събития са счупените прозорци: през първите четиридесет години от дейността на галерията са счупени десетки; но най-големите щети до Втората световна война са причинени от жестока градушка, която на 13 юни 1874 г. разрушава някои от прозорците на покрива. Сред най-важните политически събития в Галерията са сблъсъците между шествието на работниците и полицията на 1 май 1890 г. и сблъсъците по време на Миланските брожения между 6 и 9 май 1898 г.

Животът на галерията е неразривно свързан с този на Театър « Ла Скала »: освен че е привилегирована транзитна точка за посещение на театъра, галерията за няколко години се превръща в място за срещи на певци и музиканти, които се надяват да бъде ангажиран в театрите на цяла Ломбардия. 

Галерията между 20 и 21 век

След трагичните събития от Миланските брожения от края на 19 в., в началото на 20 в. структурата се утвърждава още повече като център на социалния живот и на миланската музикална сцена. 

Също през тези години в галерията започват да се събират Филипо Томазо Маринети заедно с неговите последователи, които ще дадат живот на Футуризма. 

С избухването на Първата световна война покритият пасаж се превръща в политически театър на конфронтация между интервенционисти и неутралисти и неизбежно е сцена на следвоенни демонстрации, които ще доведат до раждането на Италианския съюз на борбата. С влизането на Италия във Втората световна война Галерията, както и останалата част от града, стават жертва на съюзническите бомбардировки над града. 

Галерията е сред символните паметници на Милано, които са най-засегнати от съюзническите нападения: бомбардировките на 15 и 16 август 1943 г. унищожават стъкления покрив и част от металния покрив, като по този начин повреждат вътрешните декорации. 

Проектите за реконструкция не започват преди 1948 г. и това е сравнително късно в сравнение с други символи на Милано, като Театър « Ла Скала », възстановен две години по-рано. Това отчасти се дължи на многобройните дебати относно стила, към който трябва да се придържат при възстановяването на галерията. Въпреки че са направени много предложения, които искат да променят строителните материали, като преправянето на покрива от стъклоцимент и използването на камък от Виченца вместо оригиналните цветни мазилки, окончателният одобрен проект е най-верният на оригиналната структура на галерията, която следователно не е съществено модифицирана.

Реставрацията на галерията завършва през 1955 г.; работите са последвани от истинско второ откриване на 7 декември – празника на светеца покровител на града, съвпадащ с деня на премиерата на Ла Скала. Други последвали значителни реставрационни работи са извършени през 1967 г. в съответствие със Стогодишнината от откриването на галерията: целта на работите са подът и неговите мозайки, закърпени набързо и леко небрежно след бомбардировките на Съюзниците. 

От март 2014 г. до април 2015 г. Галерията претърпява най-задълбочената реставрация след Втората световна война с оглед на Експо 2015. Реставрацията, предшествана от задълбочени анализи преди строителната площадка, в която са проучени материалите и тяхната историческа приемственост, прави възможно връщането на мазилката на галерията в оригиналните ѝ цветове. Следва реставрация и почистване на каменните и декоративни бетонови повърхности. За да се защитят търговските дейности и поради ограниченото време, реставрациите са извършени без използването на фиксирано скеле, но със самоходен портал, вдъхновен от скелето, използвано от Филипо Брунелески при изграждането на купола на « Санта Мария дел Фиоре ». 

Арки 

Главната входна арка на Пиаца дел Дуомо е замислена както по структура, така и по размер, да наподобява истинска триумфална арка. На върха, който достига височина 32 метра от земята, е изписано посвещението на галерията:

« A VITTORIO EMANUELE II. I MILANESI ».

На Виктор Еманул II. Миланците.

Ръкави

Основната структура на галерията се състои о«т два кръстосани ръкава, от които поголемият свързва Пиаца дела «Скала » с Пиаца дел «Дуомо », докато по-малкият свързва ул. « „Фосколо » с ул. « Пелико ». Вътрешните фасади, разположени на три етажа плюс мецанин, имат доста ефектна декорация в ломбардски ренесансов стил. 

Под

Подът е терасиран с емайли и е най-елегантната творба на венециански художници. В средата на осмоъгълника четири грандиозни мозайки от Салвиати представляват редуващите се гербове на Италия и Англия. 

96-те магазина, които заемат целия приземен етаж от двете страни на сградата, са обширни, елегантни и затворени с големи стъклени врати: между единия и другия вход и над мраморните основи има тънки пиластри, украсени с гипсова мазилка с много разнообразен дизайн и които се издигат до първия етаж, където са прикрепени гербовете на стоте града на Италия, около цялата сграда. Третият етаж е с елегантно проектирани прозорци, осеяни с грандиозни кариатиди, които поддържат много богат корниз, от който се открояват железните арки на остъкления прозорец.

Въпросът за вътрешните стени, премахването на статуите и пода

Още през 1881 г., по повод голямото Национално изложение в Милано, се налага да се извърши мащабна реставрационна намеса по вътрешните фасади с бои и силикати. Интервенцията се налага поради голямото количество мръсотия, натрупана по вътрешните повърхности: прахът, утаен по издатините и вдлъбнатините на декорациите в голям релеф, примесен от влагата и мъглата на зимните дни, всъщност създава бързо замърсяване, улеснено от липсата на дъжд в Галерията и от качеството на използваните материали, които не позволяват периодично почистване. 

През 1886 г. отново възниква проблем с интериора и неговото решение е делегирано на две отделни комисии, едната назначена от кмета, а другата от Колежа на инженерите и архитектите. Предложени са различни решения, от цялостното покритие на фасадите с мрамор от Карара до покритие с керамика или мозайка до простото боядисване на мазилките. Цената на реставрацията обаче подсказва на Общината решението стените на галерията да бъдат боядисани, което е направено след различни цветни проби със специални миещи се бои. Така, мазилката на плоските стени, разрушена от предишните реставрации и засегната от различни гърбици на повърхностите, е обновена и е покрита със слой мазилка, смесена с мраморен прах от Кандолия; декоративните части са боядисани в един единствен непрозрачен нюанс. Така реставрираните стени са годни за периодично измиване, решавайки проблема със зацапването. След продължителни оценки статуите, които украсяват вътрешните стени, са пожертвани и неохотно премахнати, защото са разрушени и счетени за неподходящи за боядисване. 

Осмоъгълник

В пресечната точка на ръкавите на Галерията е пространството, увенчано с купола, наречено « Осмоъгълник » (Октагон) поради формата му, получена чрез изрязване на четирите ъгъла в пресечната точка на двете ортогонални галерии.

Осмоъгълникът първоначално има 25 гипсови статуи, изобразяващи основни фигури в италианската история, включително Данте, Леонардо, Кавур, Волта и други, създадени от водещите милански скулптори от онова време, включително Одоардо Табаки, Антонио Тантардини и Пиетро Мани. Статуите са премахнати и никога не са пренаредени, започвайки от 1891 г. поради лошите им условия за съхранение. Подът на осмоъгълника съдържа голямата централна мозайка, представляваща герба на Савойската династия и девиза ѝ FERT /на лат. той носи, той понася/.

Във върховете на четирите стени са  представени четирите континента: Америка е представена като женска фигура, заобиколена от няколко афроамериканци и индианци, и е дело на Рафаеле Казнеди, професор по живопис в Академия „Брера“. Азия, дело на Бартоломео Джулиано, е представена седнала на трон, където местни жители и други мъже с азиатски черти ѝ отдават почит с дарове. Европа, дело на Анджело Пиетрасанта, е изобразена в древни дрехи, пазена от крилат мъж, държащ лавър. И накрая Африка, дело на Елевтерио Паляно, представена в древноегипетски дрехи, оградена от лъв и мавър, който ѝ дава сноп жито. 

Покрив и купол

Миланската галерия и нейният покрив са признати за шедьовър в архитектурата от желязо и стъкло от 19 в. Покривът се състои от четири цилиндрични свода (около 14,5 м широки и 8,5 м високи). Те са увенчани с огромен купол (около 37,5 м вътрешен диаметър и 17,10 м височина). Всяка от частите на покрива е увенчана с фенер. 

Според някои, галерията и покривът ѝ имат размери, невиждани досега от построените преди това търговски пасажи. 

Друга разлика с вече съществуващите пасажи е монументалният характер на покрива. В сравнение с предишни емблематични аркади, като например Galerie « Orléans » /Париж/галерията е специална и поради големите отвори на сводовете и ефирния ефект на целия стъклен купол. 

Конструкцията на покрива използва първични арки от ковано желязо за поддържане на остъкляването. Освен това покривът е оборудван с невидими скоби в подпорните стени. Този сложен покрив се разглежда като единство от четири системи, които са умело съчетани чрез характерни конструктивни детайли. Тази строителна технология е създадена, за да се избегнат видимите връзки в полетата на сводовете и купола.

Изграждането на галерията е резултат от международно сътрудничество. Това се отнася преди всичко до покрива: желязото е произведено, транспортирано и монтирано от френското ателие Анри Жоре (Henry Joret). Стъклените плочи са направени от плоско оребрено стъкло от Сен Гобен (Saint-Gobain). 

Кръстовидната система, чиито рамена се срещат в остъклен купол, вдъхновена от проектите на Кристалния дворец (Crystal Palace) в Ню Йорк, е първата в историята на европейската архитектура. 

Ако украсата ѝ се отнася явно към Ломбардския ренесанс, по-малко явно е внушението на бароковата тема за « разпадането на сводовете и куполите », търсено например с живописния илюзионизъм на стенописите. И накрая, прибягването до формата на базиликанския кръст пред катедралата, както и размерите на купола, взети от Базиликата « Свети Петър », представляват сякаш предизвикателство на новата светска власт и на новородената Италианска държава към църковната власт.

Като цяло оценена от критиците като кулминацията на архитектурата от 19 в. и възприета като пример за преустройство на древния градски център, галерията не е лишена от критики още от завършването си. Тя е критикувана като хибрид между инженерно произведение и произведение на архитектурата или затова че е изкривила непоправимо древния аспект на центъра на Милано. Галерия « Виктор Емануил II »“ всъщност е като цяло приветствана по положителен начин по отношение на естетиката, докато най-яростните критики идват заради въздействието ѝ върху стария район около Миланската катедрала и заради вмъкването ѝ в градския контекст на времето.

Въпреки тези критики галерията все още остава едно от най-известните произведения на европейската желязна архитектура и нейната структура е модел на вдъхновение за много други покрити пасажи и търговски галерии по света: сред най-известните примери е  Галерията « Умберто I » в Неапол.

Театър « ла Скала»

Театърът «ла Скала» е построен по проект на архитект Джузепе Пиермарини през 1776 – 1778 г. на мястото на църквата « Санта Мария дела Скала », откъдето идва името на прочутия театър. Открит е на 3 август 1778 г. с постановка на операта на Антонио Салиери « Europa riconosciuta ».

Сградата на театъра

Сградата е в стил неокласицизъм. Зрителната зала се отличава с безукорна акустика. Тя съчетава ролята си на безупречен театър с различни удобства за зрителите.

Сградата е с дължина 100 м и с ширина 38 м. В началния ѝ вид в центъра на фасадата се е издигал портал за приемане на карети.

фото Wolfgang Moderer

Залата е с форма на подкова, оцветена в бели, сребърни и златни тонове. Зрителските места са разположени на шест етажа с ложи, от които последните два етажа са галерии. Броят на ложите е 194, плюс кралската ложа. Всички ложи са свързани с коридори. Зад ложите е бил разположен втори ред ложи, които в първите години на функциониране на театъра са оборудвани с маси за игра на карти и предлагане на напитки. Във всяка ложа се помествали 8 – 10 места за сядане.

Сцената на Ла Скала не е голяма. Партерът в първоначалния период не е бил оборудван за зрители, но по време на представления са поставяни столове. Тъй като за осветление на ложите са използвани свещи, седящите на партера често са се прибирали след представлението накапани с восък.

Сградата на Ла Скала струва на Милано около 1 милион лири, а разходът е поет от 90 аристократически семейства.

По време на Втората световна война театърът е разрушен и възстановен в първоначалния си вид през 1946 г.

След това сградата неколкократно е реставрирана. Последният ремонт приключва през 2004 г. и струва 61 млн. евро. На 7 декември същата година в обновената зала е представена операта на Салиери, с която някога е открита Ла Скала.

Оперна сцена

До края на 18 век сградата се използва за различни събития и представления – балове, драматични постановки, куклени представления. Най-добре обаче са посрещнати 4-те оперни сезона годишно – карнавален, пролетен, есенен и летен. По време на карнавалния сезон са представяни сериозни оперни постановки и балети, а през останалите 3 сезона – леки, развлекателни опери.

В началото на 19 в. Ла Скала става основна сцена за италианската оперна музика. Между 1812 и 1820 г. в оперния театър се представят премиерите на опери на Джоакино Росини. След 1830 г. Ла Скала става най-популярната оперна сцена в Италия и място за премиери на най-популярните оперни композитори на Италия – Гаетано Доницети, Винченцо Белини, Джузепе Верди, Джакомо Пучини и др.

Замък на Сфорците

фото Zheng Yang

Този замък е  друг паметник-символ на Милано, първоначално замислен изключително като военна постройка, а след това преустроен като елегантен дворец за господарите на града. В него за разположени няколко музея.

Франческо Сфорца

Построен е през 15 в, от Франческо Сфорца, наскоро станал херцог на Милано, върху останките на предишно средновековно укрепление от 14 в., известно като Замък на Порта Джовия (или Дзобия – « Castello di Porta Giovia »).

Значително трансформиран и модифициран през вековете, замъкът на Сфорците между 16 и 17 в.  е една от основните военни цитадели в Европа. Реставриран в исторически стил от Лука Белтрами между 1890 и 1905 г., през 21 в. става дом на културни институции и важни музеи. Той е един от най-големите замъци в Европа и един от основните символи на Милано и на неговата история. 

Първоначално укрепление

Изграждането на укрепление с чисто отбранителни функции започва през втората половина на 14 в. от династията Висконти, господстваща над Милано от почти един век. Господството им се установява през 1277 г. в битката при Дезио благодарение на победатата на архиепископ Отоне Висконти над господаря на Милано Наполеоне дела Торе, който е прогонен. През 1354 г. умиращият архиепископ Джовани Висконти завещава Миланското херцогство на тримата си племенници Матео II, Галеацо II и Бернабò.

В древноримско време в същия район, където впоследствие се издига

средновековният Замък на Порта Джовия, се намира едноименният « Castrum Portae Jovis » – един от четирите отбранителни замъка на римския Mediolanum. Oт 286 г., когато Милано става столица на Западната Римска империя,  « Castrum Portae Jovis » започва да изпълнява и функцията на Castra Praetoria, тоест на казарма на преторианците – военна част, изпълняваща задълженията на телохранители на императора. Следователно този район на Милано е зоната, посветена на бога на войната Марс, използвана за военни учения. 

Висконти и Сфорца 

Средновековният Замък на Порта Джовия е разширен от наследниците на Галеацо II Висконти: Джан Галеацо, станал първият херцог на Милано през 1395 г., Джовани Мария и Филипо Мария, който първи прехвърля за постоянно двора от Херцогския дворец (днешен Кралски дворец) в замъка. През 1392 г. Джан Галеацо добавя към строежа сгради за настаняване на наемническите войски. Двете части на конструкцията са разделени от рова на средновековната стена, т. нар. „мъртъв ров“, и са свързани едва по-късно при Филипо Мария – последния от рода Висконти. Именно през този период замъкът става постоянна резиденция на династията Висконти. Той е най-големият от построените от Висконти, с квадратен план от около 180 м от всяка страна, снабден с четири квадратни кули, две от които са обърнати към града, оградени със стени с дебелина 7 м. 

Сградата е частично разрушен през 1447 г. при Златната Амброзианска република, която е създадена от миланските благородници след изчезването на династията Висконти. 

Капитанът на наемниците Франческо Сфорца – съпруг на Бианка Мария Висконти започва реконструкция през 1450 г. Той желае да направи замъка своя резиденция, след като събаря Амброзианската република и по този начин завладява Милано. Без собствен герб, Сфорца запазва змията на Висконти като емблема на семейството си. Познавайки омразата на миланците към древната постройка, той оправдава реконструкцията с желанието да разкраси града и да гарантира защитата му от външни врагове. 

През октомври 1451 г. е завършена Торе Кастелана, т.е. дворът Рокета, и новият кастелан Фоскио Атандоло встъпва в длъжност. 

След смъртта си Франческо Сфорца е наследен от сина си Галеацо Мария, а работите са продължени от арх. Бенедето Ферини. През тези години започва голяма кампания за стенописи в залите на херцогския двор, поверени на зографите на херцогството: най-ценният пример е херцогският параклис, върху който работи Бонифачо Бембо. От 1468 г. Галеацо Мария се мести в замъка заедно със съпругата си Бона Савойска – роднина на краля на Франция Луи XI. 

Рокета

За няколко години са завършени Рокета и Херцогският двор, изографисани са залите и е построен и украсен Херцогският параклис. По онова време замъкът се представя с големия плацдарм, заобиколен от сгради, а към парка гледат херцогските апартаменти и дворът Рокета – квадратен укрепен комплекс. 

фото Infrogmotion

През 1477 г. при регентството на Бона Савойска е построена централната кула, носеща нейното име.

Ж.А. дьо Предис - Лудовико Моро

През 1494 г. на власт идва Лудовико « Мавърът » и замъкът става седалище на един от най-богатите и пищни дворове в Европа. Извикани да украсят залите са удожници като Леонардо да Винчи (който изписва няколко зали на херцогския апартамент като Sala delle Asse заедно с Бернардино Дзенале и Бернардино Бутиноне) и Донато Браманте (извикан навярно за мост, който да свърже замъка с т. нар. „покрит път“). 

Мнозина художници създават стенописите на Sala della Balla, илюстриращи емблемите на Франческо I Сфорца. 

През 1490 г. на Bartolomeo Suardi Брамантино е възложена декорацията на Залата насъкровището. Като наследство на Леонардо остава картината „Зеленчуци, преплитащи се с плодове и монохроми на корени и скали“ в Sala delle Asse, датираща от 1498 г. Нищо обаче не остава от колосалния Конен паметник на Франческо Сфорца, разрушен от френските войници, преди да бъде завършен.

Работите по декорирането на замъка прекъсват през 1497 г. със смъртта при раждане на младата съпруга на Лудовико « Мавъра » – Беатриче д’Есте и с приближаването на френските войски към Милано. 

От Сфорца в ръцете на испанците и на Хабсбургите

Паднало под френско управление през 1499 г., Миланското херцогство в продължение на 30 години е оспорвано между французите, германския император и Сфорца. Това са трудни години за града и за замъка. През следващите години той е повреден от непрестанните атаки, които си разменят френските, миланските и германските войски. 

Когато Франческо II Сфорца – втородният син на Лудовико « Мавъра » се завръща на власт, замъкът, подходящо реновиран, е домакин на сватбата му с Кристина Датска – дъщеря на суверена на Дания, отпразнувана на 3 май 1534 г. След нея той губи ролята си на величествен дом. 

След смъртта на Франческо II Сфорца през 1535 г. и последвалия край на Миланското херцогство, замъкът е преотстъпен през 1536 г. на императора на Свещената Римска империя Карл V и на неговите наследници. 

Продажбата на замъка бележи края на дългия период на войни и политически промени: след падането на Лудовико « Мавъра » за 36 години се сменят цели девет различни правителства; първо гасконците на Луи XII (1500 г.), след това германците и швейцарците, командвани от Асканио Мария Сфорца; отново французите след превземането на Новара, през 1512 г. швейцарските наемници начело с кардинала на Сион Матео Шинер в името на Свещената лига до завръщането на французите на Франсоа I (1515 г.); през 1525 г. пристигането на испанските войски на Фернандо Франческо д'Авалос – маркиз на Пескара, който изоставя замъка шест години по-късно, за да си го върне за постоянно след краткото господство на последните Сфорца – Масимилиано и Франческо II. 

Така замъкът преминава под испанското управление на губернатора Антонио де Лейва (1480-1536 г.) и губи ролята си на величествен дом (такъв става Херцогският дворец) и се превръща в опорна точка на новата цитадела – седалище на иберийските военни части. Гарнизонът там е един от най-големите в Европа. 

Така външната защита достига обща дължина от 3 км и заема площ от приблизително 25,9 хектара. 

Старите зали със степописи са използвани за дърводелство и килери, а в дворовете са изградени тухлени кокошарници. В оградата на сградата има, както се вижда в литературни и иконографски източници, аптека, болница, магазини, пекарна, две пещи, механа, « невера » за съхранение на лед, две църкви и големи складове. Работата и поддръжката на гарнизона са отговорност на миланците. 

За испанското присъствие в замъка днес свидетелстват старата болница (днешен Музей Ронданини), отличителните знаци, изрисувани през 1555 г. от дон Суарес де Фигероа – кастелан на Филип II, все още видими в Зала II на Херцогските апартаменти, и гербовете, които украсяват тавана на Зала VII за отпразнуване на сватбата между Филип II и Мария I Тюдор през 1555 г. Двете зали са част от Музея на античното изкуство. В музей Ронданини може да се възхищава последната недовършена скулптура на Микеланджело.

По време на Войната за испанското наследство, през 1706 г. принц Евгений Савойски завладява Милано от името на император Йозеф I Хабсбург. Когато Ломбардия преминава от Испания в ръцете на Австрийските Хабсбурги, по поръчение на великия генерал Евгений Савойски замъкът запазва военното си предназначение. Наследството на Сфорца там продължава да се руши, залите претърпяват множество щети, сводовете, стенописите и гипсовете орнаменти се повреждат. Бялата статуя на св. Йоан Непомуцки – бохемски светец-покровител на австрийските армии, поръчана през 1727 г. на Джовани Дуняни, е единственото свидетелство днес за австрийското господство в замъка. Издигната е на Плацдарма по желание на командира на крепостта Анибале Висконти. 

Промени при Наполеон

С пристигането на Наполеон в Италия ерцхерцог Фердинанд I Австрийски напуска Милано на 9 май 1796 г. Първоначално Наполеон възстановява отбранителната функция на замъка. 

През 1796 г. е представена първата народна петиция, изискваща разрушаването на замъка като символ на « древната тирания ». С указ от 23 юни 1800 г. Наполеон действително нарежда пълното му разрушаване. 

фото Solotravel.it

Разоряването на звездообразната цитадела около замъка, предприето през 1801 г., създава голямо празно пространство, за което арх.  Джовани Антонио Антолини представя проект за преустройството на замъка в забележимо неокласически форми, с атриум с 12 колони и заобиколен от Форум Бонапарт: кръгъл квадрат с диаметър около 570 метра, заобиколен от безкрайна поредица от обществени сгради с монументални форми /Баните, Пантеонът, Народният музей, Фондовата борса, Театърът, Митницата/, свързани с аркади, върху които са отворени складове, магазини и частни сгради. Проектът е отхвърлен от Наполеон, тъй като е твърде скъп и всъщност непропорционален за град с около 150 хил. жители. 

Впоследствие е взет под внимание проектът на Луиджи Каноника, който свежда намесата до една единствена част, гледаща към днешната ул. Данте (която все още носи името на амбициозния проект: Форум Бонапарт), докато огромната площ зад нея е предназначена за плацдарм, увенчана години по-късно от Арката на Мира – дело на Луиджи Каньола, по онова време посветена на Наполеон. Първият камък е положен през април 1801 г., но работата спира веднага. 

След Наполеон

Няколко години по-късно, през 1815 г., Милано и Кралството Ломбардия-Венето са присъединени към Австрийската империя под властта на австрийците на генерал Хайнрих Йохан Белегард. Замъкът продължава да служи за казарма, като празното пространство зад него – Плацдармът става място за военни паради. Замъкът, обогатен с дворчета, проходи, затвори и ровове, става печално известен: по време на бунта на миланците през 1848 г. (т.нар. Пет дни на Милано) маршал Йозеф Радецки дава заповед за бомбардиране на града с неговите оръдия; освен това там са затваряни арестуваните от австрийците миланци.

По време на трагичните събития на Италианските войни за независимост австрийците се оттеглят за известно време и миланците се възползват от възможността да демонтират част от отбраната, насочена към града. След изтеглянето на войските на Хабсбургите в замъка са открити струпани на различни места трупове на мъже и жени. Когато Милано окончателно е Савойско през 1859 г. и става част от Кралство Италия през 1861 г., народът нахлува в замъка, разграбвайки го в знак на отмъщение.

На 25 октомври 1893 г. замъкът става собственост на Община Милано. Съществуването му е подложено на обществен дебат: много миланци предлагат той да бъде съборен, за да бъдат забравени вековете на военно потисничество и преди всичко за да се построи жилищен квартал. Въпреки това надделява историческата култура и арх. Лука Белтрами подлага замъка на голяма реставрация, почти реконструкция, целяща да го върне към формите при господството на Сфорца. Всички граждани на Милано участват в обществената поръчка за връщане на комплекса към древния му блясък. Заличени са конструкциите, които не са част от оригиналната постройка, и са проучени древните следи. 

Отново се появяват теракотените прозорци и значителни следи от картини на Сфорца. Преоткрити са декорациите в Sala delle Asse и в Залата на съкровището. Златото на херцогския параклис постепенно излиза на бял свят. Рокета и Херцогският двор са възстановени в оригиналните им форми и са предназначени за настаняване на музеи и културни институти. 

Реставрацията завършва през 1905 г. с откриването на 24 септември на Кулата на Филарете, възстановена въз основа на чертежи от 16 в. и посветена на крал Умберто I, убит няколко години по-рано. На стария плацдарм са засадени стотици растения от новия зелен « бял дроб » на града: паркът « Семпионе » – озеленена градина в английски стил. Форум Бонапарт е преустроен за жилищни цели преди замъка.

Парк Семпионе
фото Luca Volpi

През 20 и 21 век

По време на Втората световна война крепостта понася щети от бомбардировките през 1943 г., но е повторно реставрирана.

През 1990-те години на площад Кастело е построен голям фонтан. Той е вдъхновен от фонтан, поставен преди това на същото място и демонтиран през 1960-те години по време на строителството на първата линия на метрото.

След реставрациите замъкът на Сфорците става седалище на множество културни институции. В миналото е седалище на:

• Галерията за модерно изкуство (от 1903 до 1920 г.)
• Висшето училище по приложни изкуства в индустрията на Кастело Сфорцеско (от 1906 до 1999 г.)

А към 2022 г. в замъка се помещават:

• Пинакотека на Замъка на Сфорците: съхранява богата колекция от картини, включително творби на Филипо Липи, Антонело да Месина, Андреа Мантеня, Каналето, Кореджо и Тиеполо.
•  Музей « Пиета Ронданини » /творба на Микеланджело/

Базилика  « Сант Амброджо »

Тя е считана за втората най-важна църква в града след Миланската катедрала. 

Представлява не само паметник на раннохристиянската и романската епоха, но и основна точка от историята на Милано и на Амвросианската църква. Тя се причислява към четирите амвросиански базилики на Милано, построени от Свети Амвросий. 

История

Това е една от най-старите църкви в Милано, построена от Свети Амвросий през 379 – 386 г. в район, където са били погребани много християнски мъченици на римските гонения. Първото име на църквата е « Базилика на мъчениците ».

Когато Свети Амвросий пристига в Милано, местните църкви са в конфликт помежду си в контекста на спора между арианството и никейското верую. Той твърдо подкрепя Никейските канони, но също така желае да направи Северна Италия в проримска опора. Посредством активно строителство Свети Амвросий постига целите си – изградени са три или четири църква в близката околност на града, сред които и Базиликата на мъчениците, по-късно преименувана в негова чест. 

След нейното построяване сградата на няколко пъти е реконструирана до 12 в., когато ѝ е придаден настоящият вид в романски стил.

Двете кули символизират базиликата и нейния строителен план. Построената през 9 в. « Torre dei Моначи » (Кула на монасите) е използвана за призоваване на вярващите към богослужебна маса. Камбанарията на втортата кула е завършена през 12 в.

В този храм на 4 август 1528 г. се подписва т. нар. « Мир на Свети Амвросий » между аристократичната и народната фракции в Милано. През 1492 г, бенедиктинците възлагат ремонта на църквата на Донато Браманте, архитект на « .

През август 1943 г. съюзническите бомбардировки силно повреждат базиликата, по-специално апсидата.

Описание

Църквата е построена от тухли с различен произход и цвят, с детайли от камък и бяламазилка. Олтарът е приблизително на същото място, както и по времето на Св. Амвросий, а околните колони стоят върху оригиналната настилка. 

Фасадата е тип хижа и има две ложи, разположени една над друга и използвани от епископите да благославят гражданите.

Базиликата има полукръгла апсида и малки полукръгли параклиси в края на проходите; липсва трансепт. Интериорът е със същия размер като външния портик.

Под куполната облицовка, в последната част на нефа, е презвитерият с разположен в центъра му висок олтар, реализиран през 824 – 859 г. от Волвиний. 

В апсидата са разположени мозайки от 13 в., изобразяващи « Христос Пантократор », както и « Cцени от живота на св. Амвросий ». Сред тях е един от най-ранните негови

протрети.

В църквата се намира гробницата на император Лудвиг II, който умира в Ломбардия през 875 г. В криптата, разположена под главния олтар, се съхраняват реликви на тримата светци, почитани тук: Амвросий, Гервасий и Протасий.

Едни стенописи все още могат да се видят по разни колони.

Църква „Санта Мария деле Грацие“

Тя съхранява „Тайната вечеря» на Леонардо да Винчи, обявена от ЮНЕСКО за част от Световното културно н аследство.

История

фото Marcin Bialek

Дукът на Милано Франческо I Сфорца заповядва да се построи доминикански манастир и църква на мястото, където е имало малък параклис, посветен на Дева Мария. Главен архитект е Гуинифорте Солари. Манастирът е завършен през 1469 г. 

Новият дук Людовико Сфорца решава църквата да бъде семеен параклис и гробница за рода Сфорца. Съпругата му Беатрис д'Есте е погребана в църквата през 1497 г.

апсидата погледната от вън
фото Marco Bonavoglia

Счита се, че апсидата на църквата е дело на Донато Браманте. Няма доказателства
за това, но Браманте е живял в Милано по онова време и е цитиран в документите на църквата.

Наполеоновата войска използва трапезарията на манастира за конюшня през 1796 г. По-късно в помещението е складирано сено.

През нощта на 15 август 1943 г. след атака на съюзническите сили англо-американски бомбардировачи уцелват църквата и манастира. Покривът на трапезарията е унищожен, но няколко стени оцеляват, включително и тази, на която е « Тайната вечеря ». Картината била защитена с чували с пясък, но пострадва сериозно.

Пинакотека  « Брера»

Там се излага една от най-известните колекции от живопис в Италия, специализирана във венецианска и ломбардска живопис, с важни произведения от други школи. Благодарение на даренията предлага и изложбен маршрут, който варира от праисторията до съвременното изкуство, с шедьоври на художници от 20 в.

При древните гърци имало помещения, в които те пазят произведения на изкуството, които се наричат Pinakothek /πινακοθήκη/, който термин по-късно започва да се използва и от римляните /pinacotheca/. Пинакотеки днес се наричат галерии на  изкуството, каквито по настоящем има само седем, а една от тях е Пинакотека ди Брера.

В нея има 38 стаи с картини, които са за удобство на посетителите са подредени в хронологичен ред. Една от залите е посветена на изкуството на 20 в.

Във вътрения двор се помещава гигантската скулптура на Наполеон от Антонио Канова.

Вътрешния двор на пинакотеката

Наполеон от Канова

Тази художествена галерия е много популярна сред студентите от Националната художествена академия и тук могат да се срещнат да рисуват, вдъхновени от прекрасното изкуство на майсторите от вековете. 

Картини

Повече от 30 зали притежават творби на известни италиански художници от различни епохи. В залите могат да се намерат творби на Караваджо, Гоя, Тинторето, Рембранд...

Характерна особеност на галерията е, че тя съдържа не само картини, но и стенописи, които принадлежат към 14-16 в. Те са изложени в специални зали с цел да се пресъздаде оформлението на разрушените сгради, в които е имало стенописи.

Едни от най-известните произведения са « Мъртвият Христос » (Мантеня), създаден в началото на 16 в., « Чудото на Сан Марко » (Тинторето),  « Сватбата на Богородица » (Рафаел), « Плач на Христос с Мария и Йоан », /Джовани Белини/ но и « Портрет на Моис Kisling » (Модилиани), и много други. Колекцията е събирана в продължение на много години, и не благодарение на дарения от аристократи, а поради прогресивната културна политика са закупени с цел подобряване на качеството на образованието.

Тинторето

Мантения

Рафаело
фото Miguel Hermoso Cuesta

Венециански период е представен с произведенията на Лорензо Лотто, Тинторето, и др.

Ломбардският период пък е представен с портрети, пейзажи и стенописи, които са събирани от различни манастири.

Отделено е място за Емилия, в центъра на която е Болоня, на Ренесанса принадлежат картините на от 15-16 в. на Пиеро дела Франческа и Рафаело. 

В Ломбардската живопис от 17 в. се намират  също холандски майстори, иконите и венециански майстори. 

Зала Караваджо е посветена на работите на големия италиански майстор Караваджо, който е основател на реализма в изобразителното изкуство и е най-големият бароков майстор на 17-ти век. 

Базилика «Сан Лоренцо »

Базиликата е сред най-старите църкви в града, построена между 390 и 410 г.  Сградата ѝ е преустройвана и модифицирана на няколко пъти във външните форми, почти напълно запазвайки архитектурата от Късната имперска епоха. Заедно със срещуположните колони на Сан Лоренцо, някога част от антипортика на сградата, се счита за един от големите монументални комплекси от Късния имперски римски период в Милано.

I navigli

Историята на Милано е тясно свързана с канални системи, които минават през целия град. Най-живописният квартал в Милано е Navigli, където са разположени четирите канала. Те, освен че изпълняват функцията си за напояване и циркулация на водата и естествените реки близо до Милано, правят това зона в много претъпкан от посетители и граждани. През деня можете да се насладите на разходка или кафе по бреговете на каналите, а през нощта да влезете в лодки, акостирали до канала, които вътре Те са барове, кръчми или караокета, много популярен в Милано.