Г Р Ю Н А НГ Е Р

 

Ф Р И Д Р И Х   Г Р Ю Н А НГ Е Р

БИОГРАФИЯ

Фридрих Грюнангер (1856-1929 г.) завършва академията за изящни изкуства във Виена и през 1879 г. пристига в България, където бързо се утвърждава като архитект, близък до Двореца и висшите кръгове. 

Той живее в София до 1914 г. и строи едни от най-представителните обществени сгради и елитни градски къщи. Те се превръщат в мерило за изискан вкус и социално преуспяване. 

Вила Хедвиг

С какво желание и любов е строил в София, говори и следният факт. "Вила Хедвиг” или „вилата на кея” , която строи за семейството си в Залцбург, където живее от 1909 до 1910 г.,  е точен модел на къщата на Яблански (Jablanski) в София. 

Архитектът се изявява като блестящ интерпретатор на виенския барок в София, като в същото време следва византийски образци и елементи от българската традиционна архитектура. 

HЕГОВИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Североизточното крило на бившия царски дворец (1894-1895) 

фото Miroslav Nikolov

Това е втората част от реконструкцията на Княжеския дворец  (днес там се помещава Националният етнографски музей и Националната художествена галерия), като първата част е дело на Вацлав Колар (Vaclav Kolar) и Виктор Румпелмайер (Viktor Rumpelmayer).

Под ръководството на арх. Фридрих Грюнангер и скулптора Андреас Грайс (Andreas Greis) (гипсовите декорации и орнаменти) е доизградена новата североизточна част на Двореца за апартаментите на царското семейство и сервизните помещения. В новата пристройка са разположени още библиотеката, учебните салони, стаите за игри и развлечения, трапезарията и приемната, специален покрит вход за каляските и две зимни градини. На третия и мансардните етажи са апартаментите за гости, помещенията за персонала и офисите. 

Забележителни са представителното стълбище и фоайетата към него, богатството на детайли, пластичните орнаменти, уютът в залите, за които е важен ъгловият изнесен навън кьошк с поглед към градината. Всичко това допринася за една атмосфера на изящество и уют без архитектурни излишества. Кристални огледала, аплици, орнаменти по стени и тавани, виенски мебели допълват въздействието на интериора. 

Православна духовна семинария и църква „Св. Иван Рилски“ (1902-1914)

фото Gueorgui Hristozov

Софийската духовна семинария "Свети Йоан Рилски“ е основната семинария на Българската православна църква. През 1902 г. княз Фердинанд I (Ferdinand I) полага първия камък за построяване сградата на семинарията в София. Грюнангер е поставен пред сериозна задача – да създаде едно сакрално пространство, което да се възприема като дворец на православието. Архитектурата включва широко представително фоайе, стълбище, фланкирано от две дълбоки ниши, предназначени за стенописи, свързани със светеца-патрон, и голяма зала на нивото на етажа с просторни уширения и обилна светлина.

В ансамбъла участва и православната черква, посветена на българския светец Йоан Рилски. Впечатлен от привързаността на българите към Рилския чудотворец, творецът разполага храма източно от централния корпус, създава нова пространствена организация и самобитна среда за духовно общение на ученици и богомолци. Открояват се кулата-камбанария на входа и големият купол над молитвената зала. По време на Балканската и Първата

световна война, пансионът на семинарията е използван за военна болница. 

Построена с ктиторски, църковни и народни пожертвования, Софийската духовна семинария твърде скоро започва да привлича апетитите на разни учреждения. В края на Втората световна война сградите се използват за щаб на Червената армия, а след края на войната – до 1950 г., от Съюза за българо-съветската дружба.

На 20 септември 1950 г. семинарията е преместена в Черепиш, близо до Черепишкия манастир, а сградата е дадена за Дворец на пионерите. Сградата е върната на Семинарията през 1990 г.

Къщата на д-р Харалампи Сърмаджиев (1903 г.), ул. "Цар Освободител“  19

Една очарователна къща в центъра на София от край време привлича любопитството и естетическото чувство на гражданите, разхождащи се по бул. "Цар Освободител”, близо до Софийския университет. Това е резиденцията на посланика на Република Турция.

Необикновено красивата сграда е построена през 1903 г. за адвоката и дипломат д-р Харалампи Сърмаджиев (Haralampi Sarmadzhiev). Разкошната двуетажна къща съчетава модерния за началото на миналия век стил сецесион с елементи на барок, средиземноморски ренесанс и рококо. Фасадата е украсена с оригинален балкон, а дървените щори и обшитата с ламарина мансарда, подсилват естетическото въздействие. Къщата впечатлява с елегантния си силует и изящна фасада. 

Д-р Харалампи Сърмаджиев е първият българин, завършил със златен медал Сорбоната по специалност право. След като се завръща от дипломатическите си мисии в Белград и Виена, той построява за семейството си красивата къща на ъгъла на "Цар Освободител” и "Кракра”. 

Родът Сърмаджиеви дължи богатството си не толкова на успешната дипломатическа кариера и адвокатска практика на д-р Сърмаджиев, колкото на наследството на съпругата му Елена Пулиева (Elena Pulieva), дъщеря на богат търговец, първа братовчедка на Христо и Евлоги Георгиеви ((Hristo i Evlogi Georgiev), и родственица на Христо Ботев (Hristo Botev). Сърмаджиеви имат четирима синове и една дъщеря. След ранната смърт на д-р Сърмаджиев, съпругата му Елена е все още млада, богата и желана партия за женитба, но тя не сключва повторен брак. Къщата на Грюнангер се оказва малка за децата й и тя купува по-голяма – дома на ген. Паприков (Paprikov), на ул.”Кракра” 16. Сградата е дело на чешкия архитект Карл Хайнрих (Karl Heinrich), строена в стил барок. През 1921 г. Елена загубва единствената си дъщеря, а от синовете й само един,  Христо остава наследник. След национализацията 1944 г. семейството е изселено в Луковит. Днес единствената наследница Елена е работила дълги години като лаборант в „Пирогов” и като преводач от френски. След реституцията тя продава къщата на Българо-американската кредитна банка.

Мустафа Кемал

ВлявоДимитрина 

Къщата на „Цар Освободител” не е само архитектурен шедьовър, но  и историческо място, защото в началото на 20 в. тук работи като военен аташе Мустафа Кемал (Mustafa Kemal) преди да бъде назован Ататюрк (Ataturk) като създател на Република Турция през 1923 г. Той пребивава в София 18 месеца през 1913 и 1914 г. и е голям приятел на България и допринася много за развитието на българо-турските отношения. Освен това, в София той е преживял голямата любов на своя живот с красивата и образована българка Димитрина Ковачева (Dimitrina Kovacheva), дъщеря на генерал Ковачев (Kovachev). Отдавна вече не е тайна, че Димитрина завладява сърцето му и го вдъхновява в смелите му идеи, но съюзът между двамата се оказва невъзможен. Вероятно затова, той напуска поста си преждевременно и участва в Първата световна война, а след това  поема пътя към националното дело като оглавява войната за независимост от 1919-1922 г. катообявява Турция за република и става първия турски президент. 

Турция купува сградата през 1914 г.

Богословски факултет (1904-1908)

фото Plamen Agov

През 1904 г.  арх. Грюнангер получава възможността да проектира Православната духовна академия в централната градска част на София на едно възлово за структурата на града място, в непосредствена близост с черквата "Св. Крал”, днешната «Св. Неделя». От 1923 г. в тази сграда се помещава Богословският факултет на Софийския университет "Свети Климент Охридски".

Архитектурата е разгърната в една симетрична, спокойна форма с просторно фоайе и представително широко стълбище. Атмосферата създава чувство на преклонение и възторг от вътрешните пространства, а на нивото на последния етаж в дъното на източния коридор е параклисът, посветен на Св. Климент Охридски. 

Кeрамични плочки по корнизите и прозорците, както и разноцветни обръчи опасват горния край на зданието. Над главния вход е изобразена картината на художника Никола Ганушев (Nikola Ganushev), посветена на учредяването на Българската екзархия през 1870 г. В сградата-паметник се намират Богословският факултет на Университета, библиотеката и Църковният историко-археологически музей.

През 1951 г. с постановление на Народното събрание, Богословският факултет е отделен от Софийския университет и обособен като висше духовно училище с името Духовна академия "Св. Климент Охридски“ под ведомството на Българската православна църква.

Къщата на Димитър Яблански (1907 г.), бул. „Цар Освободител“ 18. 

Къщата през 1920 г.

и днес

Къщата на Яблански e известна сграда в центъра на София от началото на ХХ в., която носи много от стиловите елементи на архитектурния барок. Тя е построена през 1906 – 1907 г. по поръчка на финансиста Димитър Яблански и по проект на Грюнангер. Външната украса е дело на дворцовия декоратор Андреас Грайс.

В архитектурно отношение сградата е издържана в бароков стил с ренесансови елементи на украсата, а интериорът е в стил рококо. Мансардният етаж играе роля в артистично-художественото оформление на сградата, разнообразено от балконски перила от ковано желязо и няколко скулптурни декорации с женски фигури. Мебелите и материалите са доставени специално от Виена. 

С течение  на времето естествено се налага сериозна реставрация на тази емблематична сграда. Тя е продължителна и изключително прецизна, за да се съхрани максимално автентичната красота и уникалност. Смесеният българо-австрийски екип от над 25 реставратори, скулптори, художници и консултанти, грижливо почиства, ретушира и възстановява и най-малките детайли – скулптури, корнизи, мазилки, тавани.

Интериорът е в хармония с новото предназначение на сградата и е доминиран от осъвременена декорация. Така в крайна сметка, къщата е перфектно възстановена – разбира се, не точно в оригиналния й вид, но при запазване на основните характеристики на пространствата, плюс много стилна комбинация с модерни и иновативни елементи. 

Къщата на Яблански е паметник на културата от 1955 г.

Димитър Яблански е финансист, бивш кмет на София и министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Завършва стопански науки в Париж и е кмет на София от 1897 до 1899 г. На него дължим споразумението с френска фирма за електрифицирането на София и с белгийска – за прокарването на електрически трамвай. По онова време се е считал за един от най-богатите мъже в България. Жени се за заможната дъщеря на Иван Гешов, Харитина (Haritina). Тяхната дъщеря Мария (Maria) се омъжва за сина на Сава Паница (Sava Panitza), затова и днешните наследници са семейство Паница. Впечатлен от красивата къща на приятеля си Сърмаджиев, Яблански възлага проекта за своя "дворец“ на Грюнангер. 

Къщата е изградена върху асиметричен план, в който прозират стилови заемки от бившия Царски дворец. В къщата на Яблански, Грюнангер влага цялото си професионално умение и резултатът е забележителен. 

Семейство Яблански много умело пази и умножава богатството си,  но  е предмет на различни клюки. Дълго време из салоните на София се говорело за похожденията на Яблански и за връзката му с млада кабаретна танцьорка. Една сутрин съпругата го хваща "на калъп” с любовницата му и той, ужасен скача от прозореца по бели гащи. Танцьорката се обръща към измамената съпруга и й казва, че по-добре той да си харчи парите само с нея, отколкото да ги разпилява и по други проститутки. Като мъдра жена Харитина преценява, че това е умна тактика и започва да плаща по 6 наполеона на младото момиче, за да остане Яблански само с нея, а не да го дерат други проститутки. 

Харитина Ябланска с г-ца Такворян и проф. Богдан Филов

През 1922 г. той е осъден на 10 г. затвор, заради участието си в правителството, което вкарва България в Междусъюзническата война. Тогава Харитина го напуска.

След 9-ти септември 1944 г. къщата е национализирана и до 1991 г. в нея се намира Китайското посолство. Много елементи на разкошния интериор са замазани от китайците, като почти във всяко помещение са къртени стени. След реституцията имотът е върнат на наследниците -  семейство Паница, чиито членове живеят в чужбина. Веднага след това е препродаден на фирма "Омнитекс”, а после попада в ръцете на банкера Венцеслав Йосифов (Venceslav Yosifov) и злополучната Първа частна банка. После къщата пак е препродадена и дълго време е убежище на наркомани и клошари. След това я закупува еднолична фирма "Драфт”, която иска да вгради в къщата 15 метров билдинг, което обаче общината категорично забранява. През 2008 г. тя задължава поредните собственици – кипърската офшорка ”Болса” ЕООД, да ремонтират и реставрират сградата като съхранят първоначалния й вид. По настоящем сградата е елитен клуб, предназначен за ограничен брой хора. 

Синагогата (1904-1909)/, ул. "Екзарх Йосиф“ №16

фото Plamen Agov

Софийската синагога се намира в центъра на София, непосредствено до Халите, близо до ул. "Пиротска“ и недалеч от Женския пазар.

На същото място се е издигала старата синагога на София, наречена "Ахава и хасед“ (от иврид "любов и добрина”).

Сградата е официално открита на 9 септември 1909 г. Тя е най-голямата на Балканския полуостров и трета в Европа (след синагогите в Будапеща и Амстердам), както и най-голямата сефарадска синагога на континента. Побира над 1000 души в централното помещение (предназначено за мъжете) и по вътрешните балкони (където се молят жените). Истинско произведение на изкуството е най-големият в страната полилей с тегло два тона, който украсява храма. В двора има микве – малка баня за ритуални юдейски умивания.

фото DMY