Б А Р О К О Т О В М У З И К А ТА

 

Б А Р О К ЪТ    В    М У З И К А ТА

Барокови инструменти от Еваристо Башенис /17 в./

Якоб Буркхарт
Bundesarchiv

Думата "барок“, както повечето определения на периоди и стилове, е въведена по-късно от критици като Якоб Буркхарт (Jacob Burckhardt) през 1885 г., а не от създателите на течението от около 17 и началото на 18 в. Tя произлиза от френски (baroque), италиански (barocco) или по-вероятно от португалски език (barrocco), неправилно мънисто/. Естествените перли, отклоняващи се от обичайната ососиметрична форма, и днес се наричат "барокови перли".

Барокът е стил в изкуството, доминирал в Европа почти два века: зародил се след Ренесанса в края на 16 в. в Рим, той е изместен от класицизма в края на 18 в.. 

Популярността и успехът на Барока са насърчавани от Римcко католическата църква, която решава на Трентския събор, в отговор на протестантската Реформация, че в изкуството трябва директно да бъдат третирани религиозни теми.

Характерно за Барока е акцента в действието и лесната интерпретация на детайла, което създава драматичен ефект, напрежение и великолепие. 

Този стил е призван да прославя и пропагандира могъществото на властта, на аристокрацията, на църквата, но заедно с това и да изразява прогресивните за своето време идеи: за сложността на мирозданието, за безграничността и многообразието на света, за неговата изменчивост. Човекът в стила барок влиза като част от света, сложна личност, преживяваща драматични конфликти.

Барокът не се стреми да съблюдава ренесансова хармония – той търси по-емоционален контакт с публиката.Швейцарският историк на изкуството Хайнрих Вьолфлин (Хайнрих Вьолфлин), последовател на Буркхарт, в труда си "Ренесанс и Барок“ (1888 г.) идентифицира Барока като антитеза на Ренесанса и като различен вид изкуство.

Периодизация

В история на барока се разграничават три периода :

Ранен барок (1590 - 1625)

Барокът произхожда от Италия и една от първите изразителни форми, възприели елементите му, е живопис. Тя възниква под влиянието на Римокатолическата църква, чиито вътрешни реформи позволиха прилагането на нови насоки към съдържанието на изкуствата и тяхната функция.

Според експерти барокът започва като реакция на Църквата срещу революционните културни движения и с по-либерални идеи.

Рим обаче е бил епицентърът на своето успешно развитие, където архитектурата взе по-голяма роля в обществените пространства и бележи градската идентичност на момента, запазена до днес.

Пълен барок (1625 - 1660)

През този период барокът се утвърждава като движение в по-голям брой изкуства, както и в страни.

Пълният период на барока не се фокусира само върху изразителните изкуства; неговите елементи са взети като обект на изучаване и размисъл от поколение философи като Рене Декарт (René Descartes), Джон Лок (John Locke), Франсис Бейкън (Francis Bacon).

Това беше етап, в който се развиваше смесено мислене: съчетаването на нови идеи със стари религиозни традиции.

Късен барок (1660 - 1725)

Според някои историци, третият и последният етап от барока понякога не се разглежда като такъв, а като начало на следващото движение: рококото.

Има обаче такива, които твърдят, че през този период е имало демонстрации, считани по същество за барок. Определени характеристики са открити в творбите на този преходен етап.

Барокът и музиката

Определението барок се използва и за музикалния стил от период, застъпващ се с този на бароковата живопис, но като цяло е малко по-късен. Йохан Себастиан Бах (Johann Sebastian Bach) и Георг Фридрих Хендел (Georg Friedrich Händel) са водещите барокови композитори, дори се счита че барокът започва с Бах и свършва с неговата кончина.

Бах от  Елиас Хаусмарн

Bероятно чембало на Бах

Йохан Себастиан Бах /1685 - 1750/ е германски композитор и клавирен майстор, признат за един от най-великите композитори в световната музикална история. Той е един от най-великите композитори на Бароковия стил. Доближава се до музиката по някакъв особен начин, отваряйки в нея безгранични възможности по отношение на изграждане и използване на характерните елементи на барока. Благодарение на Бах се появяват първите сонати, а клавесинът, предшественикът на пианото, се превръща в основен музикален инструмент в този стил музика.

Той е най-видният представител на музикантската фамилия Бах. До днес са оцелели и каталогизирани над хиляда негови произведения, а друга, навярно по-малка част, е изгубена. Приживе е почитан най-вече като виртуозен изпълнител на орган и клавесин. В творчеството му са представени всички значими тогавашни жанрове освен операта и е признат майстор на полифонията.

Полифонията се основава на "равноправието“, на "равнопоставеността“ между изпълнителите на дадено музикално произведение, между инструментите или музикалните партии. Често терминът неправилно се отъждествява с понятието "контрапункт“ – макар и твърде припокриващи се, двете понятия имат и съществени отлики.

В разговорния език често се говори за "полифония“ извън строго музикалния смисъл на термина. В тези случаи става дума именно за някакво "многогласие“, не непременно подчиняващо се на принципите на полифонията.

Последният, редом с Хендел, велик представител на бароковата музика, довежда до съвършенство изкуството на полифонията, съчетава блестящо и преосмисля традициите на италианската, австрийската, немската и френската музикална школа.

Основно внимание Бах отделя на религиозната музика, особено на кантатата. Връх в неговото творчество са т. нар. "Пасиони“ за хор и оркестър – музикални кантати – оратории, разказващи за последните дни на Иисус Христос. 

Автор е и на много акапелни творби. 

Бах е известен също с инструменталните си концерти. Много важна част от неговото творчество са клавишните пиеси, много от които са замислени с чисто образователна. И до днес много от творбите на Бах са настолно учебно помагало на инструменталистите – от начинаещи до усвояващи висшите тънкости на изпълнителското изкуство.

Във всичките си творби композиторът твърди, че музиката е философска форма на изкуството, че е способна да носи вечни ценности и да отговаря на глобални въпроси. Подобно на Хендел, Бах се обръща към жанра оратория, създавайки творбата си "Матеус Пасион".

Ръкопис на Матецс пасион

Една от най-големите му творби е "Голямата маса в ре минор", в която композиторът показва вечната борба между доброто и злото.

Композициите на Бах оказват огромно влияние върху по-късните композитори. Откъси от негови творби често се използват във филмовата музика.

Mendelssohn jn Eduard Magnus

След смъртта на Бах музиката му бързо излиза от мода и се изпълнява все по-рядко, но през 19 в. интересът към нея се засилва благодарение на някои ентусиасти, сред които най-известен днес е Феликс Менделсон Бартолди (Felix Mendelssohn Bartholdy). Творчеството на Бах оказва силно влияние върху музиката на поколения композитори и изпълнители след него, включително и през XX век. 

Хендел от Балтазар Денер

Георг Фридрих Хендел /1685 - 1759/ е композитор, представител на творците от бароковата епоха. Често барока като термин не представя определен стил и направление в изкуството. Свързва се с усещанията на хората за разкош и великолепие.

Интересен проблем е степента, в която бароковата музика споделя естетическите принципи на изобразителното изкуство и литературата на барока. Той е изкусен познавач на музикалните жанрове и стилове, както и блестящ клавирен импровизатор. 

Дитрих Букстехуде от Корнелис ван Донген

Композиторът е почитател на творчеството на Дитрих Букстехуде (Dieterich Buxtehude), немско-датски органист и композитор, чиято музика се включва в традиционния репертоар за орган и често бива изпълнявана в църквите и до днес), което оказва голямо влияние и в творчеството му. Музиката на Букстехуде влияе върху творчеството на европейската музика през бароковия период, включително и на Бах. Хендел се почита, като национален композитор на Англия.

Той набляга на нуждата от използването на инструменти, чиято популярност намалява - например гамба, както и виолата. 

Присъща за инструменталната музика на Хендел е спонтанността и свободата, без усещане за идеите на контрапунктика. Притежава цялостност на изказа и усещане за ирационална и капризна музика.

Антонио Вивалди

Антонио Лучо Вивалди /1678 - 1741/, роден във Венеция, е смятан за един от най-значимите барокови композитори с голямо влияние в цяла Европа, още докато е жив. 

Известен е най-вече с множеството с иинструментални концерти, за цигулка и за различни други инструменти, както и със своите църковни хорови произведения и повече от четиридесет опери. Най-известна сред тях е поредицата концерти за цигулка, известна като "Четирите годишни времена“. Макар че днес Вивалди е най-известен като композитор, той е смятан от съвременниците и за цигулар с изключителна техника.

Клаудио Монтеверди от Бернардо Стрози

                                         

Около 1600 г. двама велики композитори, а именно – Емилио де Кавалиери (Emilio de Cavalieri) и Клаудио Монтеверди (Claudio Monteverdi) пишат първите опери, на които основата  първоначално е била история от древна гръцка или римска митология.

Този вид опeрa е драма в артистична форма, вдъхновена е от композитори, които олицетворяват нови начини за илюстриране на човешките емоции и чувства чрез звука на музиката. Просто казано, операта се използва като въздействие върху емоционалното състояние на слушателя, това е най-важната му цел.

Във Венеция от началото на 18 в. операта става е най-популярното музикално развлечение и то донася доста облаги за Вивалди. В града има няколко театъра, съревноваващи се за вниманието на публиката. 

През 1715 г.  Вивалди поставя "Нерон става Цезар“ с музика на седем различни композитори под негово ръководство. Този път постановката, включваща 11 арии, има успех .

По същото време Оспедале дела Пиета выв Венеция му поръчва няколко литургични творби, по-важни сред които са две оратории. Първата, "Моисей, богът на фараона" е загубена. Втората, "Триумфиращата Юдит“, композирана през 1716 г., е един от църковните му шедьоври. Тя е поръчана, за да бъде отбелязана венецианската победа и връщането на остров Корфу по време на Венецианско-турската война от 1714 – 1718 г. Всичките 11 вокални партии са изпълнени от момичета от сиропиталището, както женските, така и мъжките гласове. Много от ариите включвали инструментални сола – за блокфлейта, обой, виола д`аморе, мандолина /типични за бароковата музика/, които трябва да демонстрират разнородните таланти на момичетата. 

През 1717 или 1718 г. на Вивалди е предложен новият престижен пост на капелмайстор  в двора на принц Филип фон Хесен-Дармщат (Philipp von Hessen-Darmstadt), хабсбургският губернатор на Мантуа. Композиторът се премества там за три години и поставя няколко опери. 

Посещава Милано в 1721 г., представяйки пасторалната драма "La Silvia“ (RV 734), и отново следващата година с ораторията "Поклонението на влъхвите“. През същата 1722 година отива в Рим, където представя новия стил на оперите си и където новият папа Бенедикт XIII (Benoît XIII) го кани да свири за него. През 1725 година се завръща във Венеция и до края на годината поставя 4 опери.

Именно в този период Антонио Вивалди пише прочутите си "Четирите годишни времена“, четири тричастни цигулкови концерта, обрисуващи в музика природни сцени от всеки от четирите сезона. "Годишните времена“ са революция в концепцията за музика – в тях Вивалди представя ромоленето на поток, птичите песни (на различни видове, всеки конкретно характеризиран), кучешки лай, бръмчене на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, ловни хайки от гледната точка както на ловците, така и на плячката, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън. Всеки концерт е свързан със сонет, може би от самия Вивалди, описващ сцените, претворени в музика. 

Жан-Жак Русо от дьо ла Тур

Жан-Жак Русо (Jean-Jacques Rousseau) пише през 1768 г. в своя "Речник на Музиката" / Dictionnaire de la musique/ : 

"Музика на барока е тази, чиято хармония е неясна и объркваща, натоварена с модулации и дисонанси, по-грубо звучене и по-малко естествена, с по-трудна интонация и движението на музиката е ограничено."

От музиката в стил барок водят началото си известните музикални жанрове – оратория, соната, кантата, концерт и опера. Вокалната музика постепенно започва да отстъпва на инструменталната. Постепенно обществеността стига до факта, че звукът от музикални инструменти започва да се слива в едно, което довежда до появата на оркестри, макар и не толкова големи, колкото в наше време.

Инструменталните ансамбли от епохата на барока се отличават с разнообразието си. Все още не са установени правила за комбинацията от тембър. Освен това не всички музикални инструменти са придобили съвременен вид, а някои изобщо не съществуват. Уменията да ги играят също са подобрени до такава степен, че много инструменти са придобили стойността на концертните.

Едно от най-важните инструменти на епохата е органът. В Западна Европа той е бил тясно свързан с религията - католическата църква използва този музикален инструмент по време на службата.

В епохата на барока, представянето на този инструмент придобива концертен характер. Това е особено ясно е изразено в Германия - формирани са 2 противоположни училища за органно свирене: на север и на юг. Южното училище се основава на традициите на полифония със строг стил. Полифонията се явява специален индикатор за бароков стил в музиката. В по-късните епохи няма да се изразява толкова живо. Северът се отличава с много по-голяма свобода и виртуозност на изпълнението.

Колкото и да е странно, клавесинът се е превръща  музикален инструмент на концертното ниво. Възможностите на този музикален инструмент са ограничени: инструментът, който е предшественик на пианото, има различно устройство. При натискане на клавишите с помощта на специални куки се натискат струни, а звукът бързо изчезва, така че е невъзможно да се постигне дълъг звук, което не позволява да се извлекат динамични нюанси.

Значителни постижения се наблюдават и в цигулката от епохата на барока. Цигулката се появява едва през 16 в., когато достига безпрецедентна популярност. От една страна, цигулката и подобните струнни инструменти имат невероятни ансамбълни свойства, хармонично съчетаващи се помежду си.

В същото време комбинациите от тембри са понякога много интересни, ансамбълната музика е популярен жанр, известен като concerto grosso /голям концерт/. Виден представител на епохата на барока, който пише в този жанр, е Arcangelo Corelli (Archangelo Corelli). Концертът е състезателен жанр, а в "concerto grosso " групите на инструментите се съревновават.

А Р Н У В О

 

А Р     Н У В О

 

Въведение в една епоха с аромат на екзотичен букет и съновидения.

Повече от едно столетие и половина се пише за политическите и социално-икономически промени в Европа по време и след индустриалната революция. Този период провокира и до днес любопитство и интерес у историци и изкуствоведи и е обект на проучвания, размисли и анализи. Изводите на изследователите на стил Ар Нуво са често противоречиви, истините - лични, примерите-субективно подбрани. Всяка една епоха има свои "митове и богове“ и само безпристрастният художествен анализ може да помогне за осъзнаване сложността и противоречивостта на епохата, която предхожда модерните времена.

Погледът върху историческата обстановка открива условията, в които се поясняват /художествено-декоративните течения в стила Ар Нуво, както и причините за разновидностите му по различните европейски географски ширини.

Наименование

Наименованията на Ар нуво се различават според страните : Tiffany в С.А.Щ., Jugendstil или Art nouveau в Германия, Sezessionstil в Австрия, Art nouveau или Nieuwe Kunst в Нидерланидия, Art nouveau или Stile Liberty или още Stile floreale в Италия, Art nouveau или Modernismo /по-скоро в Каталуния/ в Испания/, Style sapin в Швейцария, Modern в Русия.

Не бива да се бърка Ар нуво и Ар деко. Последното се появи по-късно, около 1910-1920 г. и се характеризира главно с вътрешната архитектура с всичко свързано с нея /мебели, стъклопис и т.н./  Характеризира се също с повече симетрия и по-малко собода от Ар нуво. Името му произхожда от "Exposition internationale des arts décoratifs et industriels", която се състои в Париж през 1925 г.

Начало

Първите представители се появяват в Кралство Англия и Шотландия в лицето на "прерафаелитите“, чийто един от най-големите представители беше Данте Габриел Росети (Dante Gabriel Rossetti). В Англия новото изкуство пулсира в естетиката на теченишето "Arts & Crafts“/Изкуство и занаятия/. Още в края на 1840 г. то отхвърля старите канони и търси по-опростени форми и символика.

Между 1880 и 1890 г. Великобритания и Европа са разтърсени от дързостта на английски философ-утопист Уилям Морис (William Morris). Той категорично се противопоставя на естетическите стойности на Викторианската епоха и влиянието й върху обществото като цяло. Неговата концепция "Изкуството за всички, създадено от всички и достъпно за всички“ се оказва толкова наивна, колкото и тази на прерафаелитите, която пулсира в идеята: чрез изкуство към по-справедливо общество.

Един друг известен теоретик и художник е Джон Ръскин (John Ruskin), най-значимият изкуствовед и xудожествен критик през Викторианската епоха : меценат, акварелист, обществен мислител и филантроп.

Респектът към историческата памет на народите и откритията в сферата на индустрията и културния свят са водещите предпоставки за нови творчески търсения, фокусирани върху качествени промени в живота.

Създателите и носители на новото намират подкрепа в средите на индустриалната буржоазия, в лицето на меценати и ценители на тяхното ново изкуство.

Алфонс Муха

През 1897 г. в Париж излиза списание "Art et décoration“ – което все още излиза - в което се разглежда използването на свободни и плавни линии в архитектурата, на хармонията между структура и декорация. Трудно е от дистанцията на времето да се определи къде прохожда новото изкуство и чия е заслугата за това. 

Прерафаелитите

Става въпрос за една група английски художници, поети и критици от средата на 19 век, обединени от влечението им към естетиката на Средновековието и по-специално предшествениците на Рафаело Санти (Raffaello Santi).

Рафаело - Автопортрет

                                    

Групата иска да отхвърли това, което смята за механистичен подход, възприет първо от маниеристите. 

Микеланджело Последната присъда

Mаниеризмът е период в историята на изобразително изкуство. Развива се около 1520 г. като продължение на Зрелия ренесанс. Продължава до около 1580 г. в Италия, когато Барокът започва да го измества, но Северният маниеризъм се задържа до началото на 17 в. То се появява след Рафаел и Микеланджело (Michelangelo). 

Английските художницн смятат, че класическите пози и елегантните композиции на Рафаел са оказали покварно влияние върху академичното преподаване на изкуството. Оттук идва и името прерафаелити. По-конкретно, те се противопоставят на влиянието на сър Джошуа Рейнолдс (Joshua Reynolds), основателя на Кралската академия на изкуствата. 

Петър вон Корнелиус
Die klugen und die törichten Jungfrauen 

Прерафаелитите се стремят стилът да се доближава до детайлните, наситени с цветни сложни композиции от периода на италианските Треченто и Куаточенто, от немските Назарени .

Назарени се наричат група немски художници от началото на 19 век, които се стремят да възродят правдивостта и духовността в християнското изкуство. Името назарени идва от едно присмиване към тях, заради склонността иа да се обличат и подстригват в библейски стил. 

Прерафаелитите се влияят също от Фламандските художници, а също така от художниците на Италианския ренесанс като Ботичели (Botticelli) и особено Рафаел, въпреки че прерафаелитите отричат това. Школата на прерафаелизма намира отражение в живописта, архитектура и прилозното изкуство.

Данте Габриел Росети
Портрет на Прозерпина

Прерафаелитите са считани за първото авангардно движение в изкуството, но в същото време това се отрича, защото те продължават концепциите на историческата живопис и мимезис.  

"Мимезисът" означава подражание и е термин от Античността, подражание на природата като основна тема в изкуството. Въпреки това прерафаелитите безсъмнено се самоопределят като реформистко движение.

По света

Белгия

Символизмът в литературата и изобразителното изкуство на стария континент в последните години на 20 век са най-силно проявени в Белгия.

Една от най-малките и богати европейски държави трайно оставя отпечатъка си в историята на изкуството и архитектурата. Ар Нуво е уникален феномен на Брюксел.

Дом Хорта
фото Paul Louis

Архитектурното наследство на Виктор Хорта (Victor Horta) е най-красноречивия пример за новаторство и оригинална естетика в строителството и вътрешното оформление открая на 19 и началото на 20 век. Той, както и Пол Анкар (Paul Hankar) и Енри Ван дьо Велд (Henri Van de Velde) създават Ар нуво в Белгия. При него декоративно-скулпторните форми и елементи преливат едни в друге и така се създава усещане за флуидност и равновесие. Хорта е уникален и неповторимо оригинален; неговият гений, въплътен в комбинацията от материали /ковно желязо, стъкло, дърво, камък/, в свободната композиция и в съчетанието на художествените занаяти с изящните изкуства, му създава ореол на архитект, създател на „ цялостно изкуство“.

Дом Анкар
фото Jean-Paul Grandmont

          

          

Анри ван дьо Велде

            

Франция

Ектор Гимар (Hector Guimard) е проектантът-декоратор на входовете на парижкото метро и на няколко сгради в чист вариант на Ар Нуво. Въпреки че не копира Хорта, той реализира много от своите архитектурни произведения под негово влияние.

Емил Галпе (Emile Gallez), френски художник, е главно известен като е работил със стъкло. Тойвъзприема оригинален стил като изработва предмети от тежко, непрозрачно стъкло, гравирано с флорални мотиви. 

Австрия

Стилистичните тенденции във Виена обаче вземат съвършено различна посока.          Водени от австрийския художник Густав Климт (Gustav Klimt), млада група художници и архитекти /Ото Вагнер (Otto Wagner), Йозеф Мария Олбрих (Joseph Maria Olbrich), Йозеф Хофман (Joseph Hoffmann), Коломан Мозер (Koloman Moser) и други) създават движение, станало известно като Виенски сецесион /Wiener Sezession/, в знак на протест срещу установения във Виена консервативен стил. Климт става през 1897 г. един от основателите и президент на Виенския сецесион и сп. "Ver Sacrum“ (Свещена пролет"), издавано от групата, в която членува до 1908 г. Нейн символ е Атина Палада – символ на мъдростта и изкуството. Както и своите сподвижници от Епропа, творците в стил Сецесион отхвърлят вече исторически утвърдените академични стилове; но във Виена те изразяват това отхвърляне чрез силно опростяване елементите на образите.  Специално за 14-ата изложба на сецесиона през 1902 г. Климт завършва фриза за Бетовен (Beethoven), който никога повече не е показван до 1986 г.

Густав Климт
Ода на радостта /Бетховен/

Ото Вагнер
Майоликахаус
фото Yelkrokoyade

Ото Вагнер е една от ключовите фигури на сецесиона. Архитект, градостроител и преподавател в Академията по изкуства, той оказва влияние върху множество австрийски архитекти. Най-важният му обект е сградата на Пощенска спестовна каса във Виена като ранна версия на функционализма. 

Вагнер предава знанията си на Йозеф Хофман, Леополд Бауер (Leopold Bauer) и Марсел Камерер (Marcel Kammerer), които са само някои от учениците му. Той е считан за пионер на модерното виенско изкуство.

Към течението Сецесион може да се причисли и чешкият художник Алфонс Муха (Alfons Mucha). Този бележит творец допринася най-много за развитието на плакатния дизайн на стила ар нуво. Роден в днешна Чехия, той работи в Париж като график и интериорен дизайнер. 

Неговите плакати въплъщават графичния дизайн на ар нуво със своите сложни стилизирани естествени форми, плавни криви линии и богат колорит. Според неговия син и биограф Йиржи Муха (Jiří Mucha) той не е приемал термина "Ар нуво“. Напротив дори цитира баща си, който често питал: "Какво е това Ар нуво? Изкуството никога не може да бъде ново.“ Муха се гордее с работата си като художник на историята. Една вдъхновена творба от Ар нуво е "Славянската епопея", серия от 20 платна. Всяко платно отразява значимо събитие (според възгледа на автора) от живота на славянските народи.  Едно от тези платна е портрет на дъщерята на негов покровител. Момичето е в славянска носия, като образът е създаден по модела на неговите театрални плакати.

Испания

По същото време Модернизмо се свързва с името на каталунеца Антониo Гауди (Antonio Gaudi) строил най-вече в Барцелона: Каса Батло, Каса Мила, парк Гюел. така както и катедрала Саграда фамилия, която продължава все още да се строи. Декоративното разнообразие в орнаментите, визползваните символи и строителни материали, пленява с тематичните си вариации, типични за една средиземноморска страна с вековни традиции и влияния от мавританската култура.

фото Robot8A

Царска Русия

Сграда Сингер - Санкт Петерсбург
фото Wolfgang Moroder

В Санкт Петербург също има сгради, които носят белезите на Ар Нуво, съчетани с националната и местна традиция. Като реакция на академичното изкуство на 19 век стилът се отличава с изобразяване на плоски декоративни форми, преплетени форми на камшиковидната крива, асиметрия, изтъкване на ръчно изработените предмети като опозиция на фабричното производство, широка употреба на нови и често скъпи материали, внимание към детайла и изработката, отхвърляне на предишните стилове в изкуството. 

Финландия - Латвия

Рига - Дом на котката
Фото Voytek S.

Недалеч оттам, в Хелзинки, авангардистите архитекти, декоратори и художници също търсят модерни решения в интериора и фасадите на сградите. Особено богат в това отношение е град Рига.

Румъния

В Констанца също се срещат интересни примери на Ар Нуво в архитектурата и декорацията на сградите, пречупени през национално-романтичните виждания на техните автори.

Казино в Констанца
Фото Djphaser

България

По поречието на Дунав /Русе, Свищов, Видин/, както и по Черноморието /Варна и Бургас/, има забележителни сгради в Югендщил. Всички те са създадени от български архитекти, получили образованието си в Западна Европа. 

В София, Пловдив, Шумен също има запазени редица красноречиви примери от епохата на 1900 година, които свидетелстват за интереса и приемствеността на новия европейски модерен стил.

Турция

В Истанбул могат също да се открият удивително красиви обществени сгради и вили. Те са построени от френски и италиански архитекти и впечатляват с емоционалния си аспект и традиционен облик, характерен за географското им разположение и за новата турска модерна архитектура.

 

Стъльище Камондо
Истанбул

Ар Нуво е стил с типични похвати в изобразителните и приложни изкуства /скулптура, живопис ; оформяне на илюстрации и корици на книги, щампи за платове и тапети, изработване на бижута, изработване на предмети от стъкло и керамика, аксесоари за домашна употреба/, в проектирането и оформяне на вътрешни архитектурни пространства, както и в сградостроителството. Новият стил отхвърля почти стогодишните стилистични формули на декоративните техники и трактовки на Неокласицизма и Еклектизма, основани на подражанието, копирането и механичното възпроизвеждане на предмети и орнаменти.

Изкуствоведите и историците са единодушни: едно произведение носи белезите на "новото изкуство“, ако е подчинено на определена творческа концепция, както при проектирането, така и при реализирането му. То трябва да провокира чувство към красивото и хармоничното, да е функционално и да носи качествата на едно цялостно завършено произведение на изкуството.

Голяма роля във въздействието на произведенията от Новото изкуство играят новите изразни средства и форми, вградени в произведенията: вълнообразните линии, особено при витражите; разнообразният растителен и животински свят, умело вплетен в орнаментиката на този стил. 

Жената е един от най-силно разработени символи в Ар Нуво като част от фасади на сгради, интериори и декоративни предмети с изящно звучене.

Основни декоративни материали в Ар Нуво са камъкът, мраморът, стъклото, желязото. Също така и дървото, махагонът, кедърът, орехът, абаносът, слоновата кост, бронзът, медта, позлатеното сребро, емайлът. Всяка комбинация от използваните материали събужда илюзия за пластичност, прозрачност и гъвкавост.

Цветовете неминуемо играят не по-малка роля във формата и силата на въздействието със своята неустоима игра на тонове, светлина и палитра от багри.

Светлината е символ, в който пулсира душата на произведението. Използваното "цветно американско стъкло“, за разлика от готическия витраж, пръска светлината в двете посоки, а ефектът е "капковидни" многоцветни отблясъци.

 

Сецесионът в България

След края на Руско-турската война България скача в нов Политико-исторически водовъртеж. Новите модерни западноевропейски тенденции завладяват българските творци, художници, строители и архитекти.

Архитектура

До 1918 г., по модели на Австро-унгарската империя, са урбанизирани десетки наши градове и страната привлича редица западни специалисти за изграждане на новата столица София. Някои от тях носят авангардните идее на модернизм, други-традиционния дух на отминаващия век. 

Затова еклектизмът и новите стилове обладават сградите на следосвобожденска България в края на 19 и началото на 20 век. Завръщат се и първите получили образованието си в чужбина художници, архитекти, инженери, като Георги Фингов (Georgi Fingov), Кирил Маричков (Kiril Marichkov), Никола Лазаров (Nikola Lazarov), Петко Момчилов (Petko Momchilov) и много други. Чувстват се образци на българския вариант на Югендщил в градовете София, Пловдив, Русе, Видин, Варна, Бургас, Шумен. Амалгамата от Югендщил, Ар Нуво и Сецесион от една страна, както и наследството от византийската архитектура и българското средновековие, и ориентализмът създават картината на българската градска архитектура около 1900 г.

 

Фридрих Грюнангер 
Богословски факултет - София

Изобразително изкуство

До войните стилът се прилага за украса на книги и луксозни списания с винетки и заставки.

След края на Първата световна война прояви на сецесион се наблюдават при Иван Милев (Ivan Milev), Иван Пенков (Ivan Penkov), Сирак Скитник (Sirak Skitnik), Иван Бояджиев (Ivan Boïadjiev), Николай и Стоян Райнов (Nikolaï i Stoyan Raïnov), Иван Лазаров (Ivan Lazarov), Кирил Шиваров (Kiril Sрivarov), ВЛАДИМИР Димитров Майстора (Vladimir Dimitrov Maystora), Никола Кожухаров (Nikola Kozhuharov) и Емануил Пакаров (Emanuil Pakarov) като са характерни по-голяма условност и декоративност в сравнение с предвоенния период.

Владимир Димитров Майстора

Някои художници са повлияни от немския експесионизх, от произведенията на Мунк (Munch), Гоген (Gauguin) и Матис (Matisse), както и от уклона към примитивизъм в немското изкуство. Художниците възприемат сецесиона от различни национални школи – Иван Милев (Ivan Milev) е повлиян от Густав Климт (Gustav Klimt), Сирак Скитник е под въздействието на художниците от "Мир искусcтва“. Въпреки че в много европейски държави този стил вече е изживял времето си, в България той остава актуален и през 1920-те години.

Густав Климт
Целувката