М О М Ч И Л О В и М И Л А Н О В

 

П Е Т К О   М О М Ч И Л О В  

 Й О Р Д А Н    М И Л А Н О В  

БИОГРАФИЯ

Петко Момчилов е роден на 2.10.1864 г. в Горна Оряховица. Син е на известния просветител Иван (Ivan) Момчилов, който основава Еленската даскалоливница.

Завършва Мъжката гимназия във Варна през 1885г. и практикува учителската професия в града до 1887 г.  След учението си в Мюнхен, през 1892 г. завършва университета в Прага със специалност архитектура. Там попада в академична среда, в която има непосредствена връзка с някои от бъдещите най-големи сецесионови майстори. Получава първа награда на международния конкурс за проекта си за железопътна гара и хотел в Букурещ.                                  

Често сътрудничи с арх. Йордан Миланов, който остава винаги в сянката на професионалните си и нравствени добродатели.

Почитан е от европейските си колеги, които ласково се отзовават на композиционното му умение, с което са решени функционалните проблеми на неговите обекти. През 1898 г. той става първият почетен гражданин на Горна Оряховица

Като архитект, Петко Момчилов разбира много добре каква роля играе циментът в строителството. Неговото дружество за производство на цимент "Панега" разработва находищата край Златна Панега, но то фалира. Това го сломява физически и той умира сравнително млад на 18.1.1923 г. на 59 години.

Със съпругата си, Мария Гюзелева (Maria Guzeleva), дъщеря на управителя на тогавашната Сметна палата, имат пет деца – четирима сина, Иван, Мирко (Mirko), Стефан и Боян, и една дъщеря Антония (Antonia).

Единият от внуците на известния архитект носи неговото име и е също архитект. Внучката на другия му син работи като учителка и научен работник, а нейния внук продължава семейната традиция и следва архитектура.

Йордан Миланов е роден на 26.12.1867 г. в гр. Елена, в семейство на учител, както този, с който ще сътрудничи дълги години — Петко Момчилов. Завършва гимназия в Габрово. Способностите му правят силно впечатление на министерския пратеник на изпита, който в отчета си до Министерството на народното просвещение, настоява да бъде отпусната стипендия на абитуриента-отличник за следване във Виенската политехника. Сръбско-българската война (1885 г.) забавя с една година записването му като студент, поради което работи междувремено като секретар на Еленската община и учител в трикласното училище на родния си град. След завършването му с отличие във Виена, той започва работа в частното бюро на проф. Карл Кьониг (Karl Koenig). Неговият стремеж към усъвършенстване продължава до последния дъх на живота му. Той владее френски, немски, чешки, английски, италиански и руски, като ползва литература на тези езици, а вече 60-годишен изучава латински до степен да говори на него.

През пролетта на 1893 г. се завръща в България и четири десетилетия работи без шум, с безспорно дарование и пословично трудолюбие. Не  го замайват високите постове, които заема: помощник на Главния архитект още на осмия месец от постъпването си, началник на архитектурното отделение, главен инспектор при Министерството на благоустройството до 1921 г.

Един негов съвременник пише : „Има ли някое от по-крупните здания в София и провинцията, гдето да не е вложен неговия труд и гдето не е послушвано и уважавано неговото ценно мнение?” Бележитият архитект черпи вдъхновение от гения на майстор Кольо Фичето (Kolio Ficheto) и може да се равни с него.

Арх. Миланов пръв в България се замисля за електрическо осветление и строи първата електрическа централа. Въвежда в София  "централно отопление" чрез първата далекопроводна отоплителна инсталация в Александровската болница, поставя в Дирекцията на статистиката машини за преброяване. По негова инициатива се построява първата брикетна фабрика за използване на въглищните отпадъци.

Kато сътрудници той и арх. Петко Момчилов преустройват Черната джамия в църквата "Св. Седмочисленици”, строят Синодалната палата. Успоредно с арх. Пенчо Койчев (Pencho Koychev) разработва проект за Съдебната палата. Архитектите Миланов, Момчилов и Ненов (Nenov) участват в създаването на Закона за благоустройството на населените места у нас (1897 г.), който е в сила до 1948 г.

Заедно или поотделно двамата са автори на следните сгради.

ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Александровска болница, ул. Cв. Георги Софийски, 1

Университетската многопрофилна болница за активно лечение "Александровска“ е държавна болница и е една от най-големите в града и страната. Основана през 1879 г. под името "Софийска първоразрядна болница", тя е най-старата болница в България.

Арх. Йордан Миланов е автор на главните сгради на Александровската болница, а  съвместно с Момчилов и на Червения кръст.

Къща на Михаил Момчилов /Нотариат/, бул. Патриарх Евтимий 2

В средата на 90-те години на 19 в. Петко Момчилов изготвя проекта на двуетажното жилище на своя по-голям брат, което искал да издигне за съпругата си, австрийската аристократка Филипина фон Глайхен (Philipina von Gleichen), с която се запознава по време на студентските си години в Дрезден, където тя учи пиано. Строежът на къщата приключва през 1899 г. Според специалистите стилиът на тази сграда е вариант на късен средиземноморски ренесанс. Обемът й е раздвижен, а акцентуването върху  кулообразните елементи я правят много изразителна. 

Михаил Момчилов (Mihail Momchilov) (1860-1924) завършва инженерство в Дрезден, а скоро след това печели конкурс за изграждане на канализацията на София.

Колкото брат му Петко е блестящ архитект, толкова той е талантлив инженер.

Густав Айфел

Когато през 1892 г. в Санкт Петербург се организира конкурс за построяването на Троицкия мост над река Нева, той е спечелен от френския инженер Густав Айфел (Gustave Eiffel), прочул се вече с Айфеловата кула. Михаил Момчилов печели трето място на този световен конкурс. Тогава Айфел е на 57 години, а Момчилов на 27. Инж. Айфел явно е бил впечатлен от таланта на младия си колега, защото го кани да работят в съавторство и така построяват няколко моста в Русия и Будапеща. Така, той получава солидна сума от съвместната си работа със световния майстор и решава да вдигне къщата си в София.

През 1893 г. той е един от основателите на Българското инженерно-архитектурно дружество /БИАД/. Той е и първият хабилитиран инженер в Софийския университет като доцент по аналитична геометрия.

Инженер Момчилов строи и ж.п. линията в Искърския пролом, на която толкова се възхищава дядо Йоцо, главният персонаж на разказа "Дядо Йоцо гледа", публикуван от Иван Вазов (Ivan Vazov) през 1901г.

Семейството му е много близко с Двореца. Синът му Александър (Alexander) по време на Първата световна война заминава да следва в Америка, откъдето се връща след 1944 г. Тогава народната власт го обявява за "враг на народа" и го изпраща в концетрационен лагер в Куциян. Една година по-късно изпращат вест за смъртта му.

През 1938 г. дъщеря му Соня Момчилова (Sonia Momchilova), останала сама в тази  огромната къща я продава на Немската легация. В нея е живял пълномощният министър на Хитлер - Адолф Хайнц Бекерле (Adolf Heinz Beckerle) (1902-1976), който идва като посланик в България през юни 1941 г. В продължение на две години той се опитва да убеди българските власти да депортират евреите от всички български територии, именно Стара България и присъединените към нея Македония, Беломорска Тракия и Добруджа. Успява само за евреите от Мaкедония и Беломорието - над 11 000 евреи са депортирани в концлагерите на Германия и от тях оцеляват след войната само 150 души. Както е известно, от територията на Стара България, евреите не са депортирани, спасени са общо над 50 000 души.

Бекерле е заловен при опит да избяга в Турция на 18 септември 1944 г. Заточен е в Сибир за 11 години, освободен е през 1955 г. по искане на Конрад Аденауер (Konrad Adenauer). Живее и работи в родния си Франкфурт. През 1966 г. е изправен пред местен съд да отговаря за депортацията и преследването на евреите от българските територии. Разболява се и умира през 1976 г.

След 1944 г. в къщата се настанява Съветското търговско представителство и всички мебели изчезват. През 80-те години на 20 в. на това място се установява Нотариатът. В сградата се оформят и заверяват всички завещания, договори, преписи, удостоверяват се пълномощни и декларации за град София. Идеята да се струпа в една сграда, при това тясна, цялото нотариално обслужване, е погрешна, но типична за онова време.

Дълго време сградата е съвсем изоставена, но от 2022 г. се предприема цялостен ремонт, който все още не е довършен. 

Къщата на Петко Момчилов

През 1899 г. арх. Петко Момчилов проектира своя собствен дом в София, като за пръв път проявява новаторство и нарушаване на общоприетите норми в проектирането. Това, което прави сградата уникална, е наблягането върху практичността пред ортодоксалните представи за градски тип къща. Разпределението на стаите не е подчинено на строга и конкретна формалност, плановата симетрия отсъства. За съжаление, тя е разрушена по време на Втората световна война.

Майчин дом, ул. Братя Миладинови 112

Най-старата постройка на Майчин дом "Княгиня Мария-Луиза" е изградена от Момчилов през 1898 г.  В него днес се помещава Националният център по трансфузионна хематология, като се осъществява преобразяването на Майчиния дом в сегашната сграда на територията на Александровска болница.

В проекта си архитектът възприема схема за квадратна форма на сградата с вътрешен двор. Поради липса на достатъчно средства, реализира само една част от нея, включваща учебни стаи и аудитория.

Архитектурата на тази най-стара постройка е далеч по-скромна от другите творби на автора. Ясната планова схема, симетричната композиция, триосното деление на главната фасада са методи, използвани почти във всички обществени сгради от края на миналия век.

От фасадите личи българското, използвано в средновековната ни черковна архитектура и през Възраждането, а именно двойка засводени прозорци с каменна колонка между тях, подчертани с тухлена арка, главен корниз от керамичен зъборез и розети, междуетажен керамичен корниз с вълчи зъби и пояси от тухли по ъглите на ризалтите. Главният вход е решен като каменен портик с класически форми по подобие на черквите по това време, дървена стряха върху резбовани ребра от битовата ни възрожденска архитектура.

Строежът продължава с прекъсване няколко години. През 1902 г. в изпълнение на първоначалната идея се изгражда южното крило с болничните стаи и източното с кухните за болницата. Проектът за една монументална обществена сграда със затворен вътрешен двор е изоставен, без да се изгради втори етаж.

Официалното откриване на архитектурния комплекс става на 19 ноември 1903 г. Точно в 11 ч. княз Фердинанд (Ferdinand) тържествено прерязва лентата в присъствието на много депутати, министри, дипломати, духовници. Съпругата му княгиня Мария-Луиза (Maria-Luisa), която умира четири години по-рано при раждането на дъщеря им, дава името си на първата АГ болница у нас – "Майчин дом Княгиня Мария-Луиза”.

През 1912 г., се строи едноетажна самостоятелна постройка, която две години по-късно се свързва със старата. В този си вид през 1920 г. тя става клиника и Катедра по акушерство и гинекология към Софийския университет "Св. Климент Охридски“.

Двете постройки в южната част са от периода след 9 септември 1944 г. В тях не се търси стилова връзка със старата част. Днес бившият Майчин дом представлява комплекс от осем постройки, свързани повече или по-малко в единна архитектурна композиция.

Очевидци разказват, че навсякъде в старата сграда имало мраморни плотове до прозорците с надписи под тях "Подарък от Мария-Луиза”. Нито един от тях обаче не е съхранен, защото през 1976 г., когато социалистическата власт мести болницата в голяма и просторна сграда, никой не е посмял да запази за историята тези елементи, свързани с царското семейство. Тогава изчезва и голяма част от архива.

Синодална палата, улица Оборище 4

В различните енциклопедии и пътеводители на София има съвсем кратки, противоречиви и дори неверни данни за Синодалната палата.

Първоначално заседанията на Св. Синод, утвърден на 4 февруари 1883 г. от княз Александър Батенберг (Alexander Battenberg), се провеждат в сградата на Софийската митрополия, която се помещава под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм "Св. Неделя", или "Св. Крал", както го наричат тогава. След всяка измината година, нуждите от собствено синодално здание нарастват.

През 1890 г. Св. Синод закупува с държавни средства къщата на братя Давичан Леви (Davidchan Levi)" на ул. "Калоян". Тя е двуетажна стара паянтова сграда с магазини на долния етаж. Има отделно помещение за кухня и малък двор. Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията прави основен ремонт и от есента на 1890 г. въпросната еврейска къща става Синодална палата. На долния етаж е уредена синодната канцелария и стая за заседания, а на горния етаж, са разположени стаи за пренощуване на четиримата синодални архиереи. Още от самото начало обаче, мястото се оказа неподходящо. Ето защо, много скоро се появява идеята за строеж на съвсем нова сграда.

След дълги перипетии, през месец март 1902 г. Св. Синод стига до заключение, че нова Синодална палата трябва да се построи на ново и просторно място. След много колебания, се съгласяват да започнат строеж върху мястото, което се намира между Австрийското посолство и старинната църква "Св. София".

През 1903 г. Синодът обсъжда с арх. Петко Момчилов, по това време началник на архитектурното отделение, вътрешното разпределение на сградата, както и нейния архитектурен вид. За свой помощник той привлича колегата си Йордан Миланов, който по това време завършва строителството на Пощенската палата.

Полагането на основния камък е насрочено за 20 юни 1904 г.

Веднага започват изкопните работи и полагане на основите. До края на 1904 г. са направени основите и цокълните зидове до височина 1,5 м над терена. През месец август 1905 г. вече се строи горния етаж, като до края на годината се надяват да направят и покриването.

Строежът не става много лесно поради постоянната липса на средства и поради факта, че през 1906 г. арх. Петко Момчилов напуска общината и се отдава на частна практика. Тогава арх. Йордан Миланов поема сам довършването на фасадата.

Окончателното преместване в новата Синодална палата приключва в края на месец октомври 1909 г.

Главният вход се опира върху самата сграда и върху осем каменни колони, завършващи с красиви капители. Масивна двукрила врата от скъпо дърво, художествено изработена от опитен майстор-резбар, въвежда посетителя в самата сграда.

Синодална палата е двуетажна постройка, изградена около квадратен вътрешен двор. На партерния етаж са разположени службите на синодалната канцелария, заседателната зала, библиотека и параклис. На първия етаж са разположени голямата заседателна зала, приемен салон, кабинет и апартамент на екзарха, както и апартаментите на синодалните архиереи. Архитектурно-пластичната декорация е в духа на средновековното архитектурно наследство с подчертани византийски влияния. Богатата полихромна глазирана облицовка по фасадата е сполучливо композирана и вилеколепно изпълнена. Самата сграда е ярък представител на национално-романтичното течение в България от началото на XX век.

 

Църква Св. Седмочисленици, ул. Граф Игнатиев 25

При разкопки през 1901 година, на това място са открити останки от стар християнски храм от 5-6 век и още по-старо светилище на Асклепий (Ἀσκληπιός / Asklêpiós).  Дo 1878 г., сградата е известна като “Коджа Дервиш Мехмед-пашовата джамия” или  още като “Имарет джамия”. По-възрастните софиянци я знаят като “Черната джамия”, вероятно защото минарето на джамията е било изградено от черен витошки гранит. Това минаре е паднало през едно от земетресенията през 18 век.

Известно е, че починът за построяването на Черната джамия през 1528 г. принадлежи на великия везир на султан Сюлейман Великолепни (Süleyman Birinci - Soliman le Magnifique), а именно на босняка Мехмед паша (Mehmed pacha). Когато султанът минава през София с войските си на път за Виена, се отбива при своя везир и установява, че макар и седалище на румелииски бейлербейове, градът няма достатъчно ориенталски вид, тъй като в него няма нито една голяма и хубава джамия. Поради това везирът решава да бъде построена голяма и просторна джамия, която да отговаря на името и значението, което заема градът в султанската империя.

Според други източници, мястото на което е построена джамията е свързано с едно предание, според което тя се строи за възпоменание на победата на турците срещу маджарите в битката при Мохач в 1526 г. и превземането на Будапеща. Преданието говори, че на път за Маджарско, султан Сюлейман  станува с войските си край София и през нощта има видение, че походът ще бъде успешен. На сутринта султанът разказва на везира си за съня и поръчва на това място да се постави знак, та ако сънят се сбъдне, от благодарност към Бога, там да се издигне голям молитвен дом за всички мюсюлмани.

Бюст в Анкара

Каквато и да е причината, изборът за осъществяване на строежа се пада на прочутия султански архитект и строител Коджа Синан (Kodja Sinan), който тогава е едва 39 годишен.

Когато София бива провъзгласена за столица на третото Българско царство, градът започва бурно да се развива и да нараства. На мястото на изселилите се турци, започват да прииждат хора от цялата страна и в югоизточна посока се оформя цял нов квартал, наричан "Алигина махала". Така, съвсем естествено се поражда нуждата от църква, която да обслужва религиозните интереси на населението, което е изключително православно. Оформя се мнението мястото да бъде в градинката пред Черната джамия, там където сега се намира училището “Граф Игнатиев”.

С упадъка на империята, значението на София намалява, турското население постепенно се изселва, издръжката на джамията става непосилна и тя е занемарена, и почти изоставена.

Около годините на Освобождението, тя е приспособена за склад за муниции, а някогашното медресе е превърнато в затвор с доста мрачна слава, където са били затворени видни български държавници.

По това време големият български държавник Петко Каравелов (Petko Karavelov), който е задържан в медресето, превърнато в затвор през 1892 г. и осъден на пет години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов (Stefan Stambolov), но амнистиран през 1894 г, лансира идеята вместо да се строи нова църква, самата Черна джамия да се преустрои в православен храм.

Гробът на Петко Каравелов се намира зад самата нова църквата.

Проектите за преустройството на джамията, изработени от руския архитект Александър Померанцев (Alexander Pomeranzev), предвиждат църквата да бъде с три престола – централен, южен и северен. По-късно, изготвянето на работни планове е поверено на българските арх. Петко Момчилов и Йордан Миланов, които блестящо се справят с възложената им задача.

Преобразуването на Черната джамия се осъществява с доброволни пожертвования от гражданите, предимно от енорията, и от спестените от фонда на старата църква "Св. Петка“.

"Новата" църква се разполага изцяло върху джамията или по-точно, около централния й корпус. Направена е само пристройка от притвора и камбанарията. Друга особеност е пробиването на югоизточната стена, за да се иззида олтарната абсида. Освен това са отворени две странични врати с красиви колонади. В архитектурно отношение зданието се отличава с огромния си купол, разположен непосредствено върху стените, който покрива почти цялото пространство на сградата.

Характерна особеност на храма е неговият оригинален иконостас, дело на дебърски майстори от рода Филипови (Philippovi). Той е зидан и е покрит с богата гипсова орнаментика и е така хармонично разположен в пространството, че дава илюзия за едно органично цяло. Царските двери и кръстът с разпятието са правени от Аврам Аврамов (Avram Avramov) и Петър Йосифов  (Petar Yosifov) през 1902 г.  

Църквата е тържествено осветена от софийския митрополит Партений (Partenii)  на 27 юли 1903 г. Този ден се определя от Българската православна църква като Ден на успението на Свети Климент Охридски и Ден на Светите Седмочисленици -Светите Кирил и Методий (Kiril i Metodii) и техните ученици и последователи Климент (Kliment), Наум (Naum), Горазд (Gorazd), Сава (Sava) и Ангеларий (Angelarii). Този ден се чества и като храмов празник.

При освещаването си храмът все още не е напълно изографисан. Този процес продължава повече от 70 години, чак до края на 70-те години на миналия век, а едва през 1996 г. стенописите са осветени.

 

Ресторант Крим,  улица  Славянска 17

Атмосфера през 40те години

Противоречиви са мненията около автора на този прочут ресторант. Едни го приписват на арх. Георги Фингов, а други на арх. Петко Момчилов.

Къщата е построена през 1909-1910 г. за видния софийски адвокат и политик Теодор Теодоров. 

Той е роден в град Елена на 27 март 1859 г., в богато и почитано семейство. Съпругата му, Радка Герова (Radka Gerova) е една от петте деца на Найден Геров (Nayden Gerov),  виден писател и общественик. Красотата на Радка личи на портрета й от Станислав Доспевски (Stanislav Dospevski), изложен в Националната галерия. Семейство Тeодорови имат дъщеря Ана-Мария (Anna-Maria) и син Иван.

В родния си град Елена, Теодоров учи при известните педагози Стоян Робовски (Stoyan Robovski) и Никифор Попконстантинов (Nikifor Popkonstantinov), след което заминава да продължи образованието си в Габрово, живеейки в къщата на Цанко Дюстабанов (Tzanko Dustabanov).

Младият Теодоров помни до края на живота си изгарянето и съсипването на родния си град Елена от ордите на Сюлейман паша (Süleyman pacha). Ако и да е разорен от войната, бащата изпраща своя син да учи в Николаевската гимназия, а през 1883 г. завършва и Юридическия факултет на Новоросийския университет в Одеса. През 1886 г. той става доктор по право в Парижкия университет, а след завръщането си в България, бързо се налага като един от елитните столични адвокати.

Теодоров не участва в детронацията на княз Александър І Батенберг на 9 август 1886 г., но като русофил е принципен и безкомпромисен противник на Стамболовия режим. На 21 април 1894 година организира в градината на русенския хотел "Дачия" голям митинг срещу него. Поради това е интерниран в Котел. После става защитник на митрополит Климент, обвинен в организиране на бунт срещу княза и правителството.

Освен като депутат, наричан за борбения си темперамент "парламентарният тигър", Теодоров се изявява и като правосъден на10 юли 1896 /26 август 1897/ и финансов на 26 август 1897 /18 януари 1899/ и на 16 март 1911 /4 юли 1913/ министър.

Той е сред учредителите на т.нар. "Патриотичен блок", създаден в дома му в края на януари 1907 г. като средство за борба с управлението на народните либерали. Заедно с Иван Гешов (Ivan Geshov) той е един от "бащите" на злополучния Балкански съюз през втората половина на септември 1911 г.  По време на Балканската война понася много сериозни критики за това, че не е отделя достатъчно средства за санитарни материали за армията (само 60 хиляди лева на фона на предоставения от французите заем от 100 милиона).

Заедно с председателя на парламента Стоян Данев (Stoyan Danev), участва в сключването на примирието с Турция на 20-21 ноември 1912 г. Малко по-късно е сред най-активните в отчаяните опити за запазване на добрите отношения между балканските съюзници и предотвратяване на сблъсъка между тях, който все пак настъпва на 16 юни 1913 г.

Въпреки това обаче, той продължава да смята, че обединението на българските земи може да се осъществи единствено с подкрепата на Русия. Това определя и съпротивата му срещу обвързването на България с Централните сили през 1914-1915 г. Особено силна е съпротивата му срещу заема от "Дисконто Гезелшафт" от 2-4 юли 1914 г. и речта му от 3 януари 1915 г. в парламента против ориентацията на страната ни към Централния съюз.

Теодоров участва като премиер в Парижката мирна конференция през 1919 г., когато се приема Ньойския договор. Мнозина го оправдават, че обстоятелствата са били такива, че който и да е отишъл тогава в Париж, нямало е да извоюва по-добър договор за България. Други пък го обвиняват, че е проиграл шанса на България. Той обаче, не се осмелява да подпише позорния мирен договор, предпочитайки да подаде оставка на 2 октомври 1919 г. На 24 октомври са изпратени възраженията по мирния договор, приети от парламента на 16 октомври, а той се завръща на 4 ноември 1919 г. от Париж. Подписва го приемникът му Александър Стамболийски (Alexander Stamboliyski) на 27 ноември 1919 г.

Правителството на Теодоров предприема реални стъпки за подобряване положението в страната. Формирайки втория си кабинет, на 8 май 1919 г. Теодор Теодоров лансира пред обществеността програма от десет точки, сред които са незабавното разтурване на ХVІІ общо народно събрание. Инициира провеждане на парламентарни избори, премахване на цензурата, възстановяване свободата на събранията и сдруженията и прилагане с пълна сила на Закона за печалбите от войната и конфискуване на незаконните богатства.

По ирония на съдбата, точно Теодоров, който пледира  в защита на Райко Даскалов (Rayko Daskalov) и Стамболийски, оглавили Владайското въстание през 1918 г., е хвърлен в затвора от земеделските водачи като един от виновниците за националната катастрофа. Освободен е през 1923 г. с разклатено здраве и умира на 5 авуст следващата година.

Той омъжва дъщерите си доста изгодно. Най-състоятелна е третата дъщеря, която се омъжва за банкера Губиделников. Съпруга на четвъртата е роднина на Сава Огнянов (Sava Ognianov), а този на петата - на рода Бурови.

Сем. Теодорови се приютяват тогава в една много малка част от къщата, след което трябва да я напуснат.

След 1989 г., седем години наследниците се борят да си върнат имота.

До днес домът на Теодор Теодоров поразява с прекрасната си архитектура, но и с интересната си история.

Ажурните балкони и многобройните архитектурни детайли й придават почти виенски вид, а китното дворче, което е автентично, е нарочно търсен елемент, за да напомня за китните възрожденски градинки на българите. За него Теодоров изписва цветя от чужбина.

Отвътре къщата е облицована с дървена ламперия, а мебелите и полюлеите са внесени от Виена.

Къщата на Теодоров често приютява заседания на неговата Народна партия. Там се взимат решения по съдбовни въпроси. Практиката по това време е, домът на политик от такъв ранг като Теодоров, да се използва и за партиен клуб. Заради това, двуетажната къща специално е проектирана така, че първият етаж е предвиден за външни посетители, а вторият – само за семейството на домакина. Гостите влизат по стълба на първия етаж и се озовават в голям вестибюл. Вляво е чакалнята, която води към кабинета на Теодоров.

През 1933 г. там е учреден първият български Ротари клуб, а през 1944 г. за кратко тук е преместен “Юнион клуб” и това слага началото на превръщането на фамилната къща в заведение. Големи промени настъпват след 9 септември 1944 г., когато  имотът е иззет от държавата.

През 1948 г. в същия имот се отваря един ресторант с име "ресторант Крим".

През 1958 г. Министерският съвет откупува имота от Съюза на съветските граждани, а по-късно през 1966 г., къщата става собственост на “Балкантурист” и е известна като "Руския клуб". Част от мебелите остават в салоните на ресторанта и му придават незабравим уют, гарниран с артистично сервиране на изискани ястия. В съответствие с руския дух, по стените поставят реплики на емблематични картини от   руски художници, като “Запорожци пишат писмо на турския султан”  на Иля Репин (Ilya Repine). В първите гладни следвоенни години, клубът прилича на оазис на изобилието. Само тук може да се намери червен и червен хайвер, сервиран в купи.

“Запорожци пишат писмо на турския султан”  на Иля Репин

Дълги години управителите задължително са руснаци, като в началото има руски сервитьори, по-късно заменени с българи. До средата на 80-те години на миналия век “Крим” е любимо място за срещи на софийската бохема. Тук редовно се събира каймакът на българската интелигенция – оперни звезди, балерини и музиканти, актьори, филмови и театрални режисьори, писатели и художници.

Известно време къщата принадлежи на Ружа Игнатова (Ruzha Ignatova), която развива бизнес в България и Германия и е носител на наградата “Бизнес дама на 2014 г.”. Сградата става също собственост на предприемача Явор Капитанов (Yavor Konstantinov), който я купува от Спартак Жаров (Spartak Zharov), който cамият закупува ресторант “Крим” през 2003 г. от реституиралите я наследници на премиера Теодор Теодоров.      

Оттогава сградата продължава да бъде елитен ресторант, където се събират най-вече бизнесмени и политици. Известен е с готвача си италианец, женен за българка и ненадминат майстор на италианските специалитети.

Рисунко от Белин Моллов

Централна минерална баня, пл. Бански 1

фото Miroslav Ikonomov

Една от ценните природни дадености на София е топлият минерален извор в центъра на града. Той е причина още през бронзовата епоха на това място да възникне тракийско селище. Лековитите му води са оценени и от римляните, които изграждат тук първите обществени бани.

Баня баши джамия
фото MrPanyGoff

На тяхно място по време на Османското владичество се появяват няколко постройки. Освобождението заварва три от тях, разположени на територията на днешната градина между Общинската минерална баня и Баня баши джамия. По-голямата – мъжката, е разположена непосредствено зад джамията. Покрита e със засводен покрив, на който  има отвори за проветрение и осветление на централното помещение. В него е имало мраморни курни с топла и студена вода и амфитеатрално разположени дървени пейки.

С по-малки размери е женската баня, която се намира зад мъжката. В засводеното й къпално помещение имало басейн с топла вода. В близост до двете бани се е намирала и обществената пералня, която е била безплатна.

Харалампи Тачев

Сградата е построена по проект на архитектите Фридрих Грюнангер, Петко Момчилов и Йордан Миланов през 1913 г. на мястото на съществувала дотогава турска баня, която е разрушена. Изградена е в стил сецесион, но и с типични български, византийски и източноправославни орнаменти, дело на художника Харалампи Тачев (Haralampi Tachev).

Англо-Американските ьомьардировки над София на 10 януари 1944 г. удрят сериозно сградата и напълно унищожават южното крило. Дебитът на минералния извор също е засегнат, но по-късно банята е напълно възстановена и функционира до 1986 г., когато е затворена поради лошото ѝ състояние.

Дълго време банята е в активна реконструкция за нуждите на Софийския исторически музей. Постоянната експозиция на Музей за История на София, помещаваща се в едната половина от сградата на Централната минерална баня, е официално открита на 17 септември 2015 г. В края на 2016 г. музеят променя статута си, от "Общински културен институт“ на Регионален исторически музей - София.

София

Във фондовете на музея се съхраняват над 120 000 исторически ценности, чрез които се представя историята на града. Сред тях са много документи, лични вещи и снимки на изтъкнати български държавници като Княз Александър, цар Фердинанд, Стефан Стамболов, Драган Цанков (Dragan Tzankov), Константин Стоилов  (Konstantin Stoïlov) и други. 

Златната каляска                 Бюрото на цар Фердинанд

Йосиф Обербауер
фото Kazvamsemartin

Изложени са произведения на приложното изкуство с висока художествена и историческа стойности – "Златната каляска“ стил Луи ХVІ, Бюрото - подарък от Бисмарк (Bismarck) на цар Фердинанд, английския часовник, дар от кралица Виктория (Victoria) и стилни мебели. Някои от музейните експонати са част от Държавния музеен фонд. В художествения фонд се съхраняват оригинални картини от изтъкнати български художници, живели и творили в София. Притежание на Софийския исторически музей е и колекцията от акварели на Йосиф Обербауер (Joseph Oberbauer), в която е запечатан облика на София по време на Освобождението, вече напълно изчезнал. Музеят има много икони, стенописи и църковна утвар. В нумизматичния фонд се съхраняват над 17 000 монети и банкноти, някои от които са много ценни и редки. Музеят притежава и най-голямата сбирка от стари фотографии и картички с изгледи от София.

Ректорат, бул. Цар Освободител 15

През 1906 г. е проведен международен конкурс за сграда на Университета, спечелен от френския архитект Анри Бреансон /Henri Bréançon/. По редица причини обаче, строежът не е осъществен и по-късно се възлага на арх. Йордан Миланов да преработи проекта на Бреансон, независимо от несъгласието на университетските власти и на самия архитект Бреансон. Основният камък на Ректората е положен на 30 юни 1924 г. западно от мястото на стария Моллов хан.

Ректорат преди...

и днес

В проекта на Бреансон преобладават ренесансовите форми, а в проекта на Йордан Миланов сградата има по-еклектичен вид с преобладаващ барок. Френският архитект проектира Университета в седем отделни блока. Според Бреансон, сградата има само представителен характер и се състои преди всичко от главен вестибюл и аула. Фасадата представлява триумфална арка на българската култура от времето на княз Борис I (Boris I)с параден вход, флангиран от два лъва – пазители и статуи  на древните гръцки философи Сократ (Socrate) и Платон (Platon) между тях. В горната част, архитравът завършва с ажурна колонада и две фигурални композиции с паметната за българския дух 886 година, отразяваща приемането на славянската писменост и култура на територията на средновековна България.

 

Докато проектът на Бреансон поставя по-голям акцент върху външния изглед на сградата, то арх. Миланов залага повече на практичния ефект. Той променя фасадата и представителния характер на вътрешното разпределение със създаването на голяма аудитория, а броя на помещенията увеличава от 39 на 75. В същото време, той внася значителни подобрения в архитектурния облик на фасадата чрез внушителна монументална пластика. От лявата и дясната страна на парадното стълбище са поставени двете седящи бронзови фигури на дарителите на Университета – братята Евлогий и Христо Георгиеви (brothers Evlogi & Hristo Georgievi) oт Карлово, изработени от Кирил Шиваров (Kiril Shivarov).

Интериорът е в бароков стил, но още по-изразителен и пищен. Видът на централното стълбище е в синхрон с теракотната мозайка на пода, внесена от Чехословакия, с мраморни облицовки от Италия и с пъстроцветни стъклописи, изработени от проф. Иван Пенков (Ivan Penkov), България и Франц Майер (Franz Mayer), Мюнхен. Разрушените от бомбардировките през 1943–1944 г. стъклописи са възстановени от проф. Дечко Узунов (Dechko Ouzuunov)(1983). Образите на светите братя Кирил и Методий, на св. Климент Охридски, отец Паисий, на княз Борис I и цар Симеон I допълват в единна колоритна хармония архитектурната среда. Сградата и днес е една от най-красивите в София.

Тържественото освещаване на университета се извършва на 16 декември 1934 г., когато представителят на Ефорията, министърът на просветата проф. Янаки Моллов (Yanaki Mollov), предава ключовете от сградата на Ректора на Университета. На 6 февруари 1935 г. Академичният съвет решава на централната университетска сграда да се постави надписът “Св. Климент Охридски”.