Д Р Е В Н А Ф И Л О С О Ф И Я

 

Д Р Е В Н А    Ф И Л О С О Ф И Я

Старогръцката философия е дълбоко свързана с първите древни стъпки в областта на физиката.

Атинската школа
Рафаеле Санзио

Пресократните философи

Факт е, че първите философи са тези, които именно са измислили самата дума "qилософия» /който обича мъдростта/. Става въпрос за т.нар. "досократичните», понеже са живеели преди Сократ (Σωκράτης - Socrates), от 7 до 5 в. пр. н.е. в Гърция и Мала Азия, в Иония, тази част на западна Турция, която тогава e била обитавана от гърците до 1923 г.

Тези хора са си задавали въпроса коя е основната причина за съществуване на човека, която да не е свързана с Бог.

Нищо чудно, че са намерили тази причина в това, което ръководи нашия живот, т.е. 4-те първични елемента: водата, огънят, въздухът и земята.

За   ТАЛЕС (Θαλής - Thales) от гр. Милет /6 в./, без водата няма живот, а без живот няма мисъл. И до някъде е прав : знае се, че животът на света се е появил във водата.

За  АНАКСИМЕН (Ἀναξιμένης - Anaximenes), пак от гр. Милет, произходът на всичко е свързан с въздуха. Според него всичко произлиза от първоматерията – въздуха и се връща обратно в нея.

АНАКСИМАНДЪР (Άναξἰμανδρος - Anaximandros), от друга страна, смята че в основата на нещата стои не въздухът (Анаксимен) или водата (Талес), а едно неопределено вещество, което той нарича апейрон (безпределното). То е извор на всичко, вечен и неразрушим, единствена причина за създаването и разрушаванетото на всичко. За него, принципът на нещата е неопределен. 

Много други физици, както и тези първи известни философи са направили различни предложения. Тази обич към мъдростта означава много за древните гърци: тя покрива теоретичното /мисълта, знанието/ и практическото измерение/действието, поведението/ на съществуването.

ПИТАГОР (Πυθαγόρας - Pythagoras) е същевремено математик, физиц, музиколог, но също и преподавател. Според него, всичко е брой, като по-важни са първите четири числа, чиято сума е равна на 10 /1+2+3+4/.

За да разберем защо, трябва да знаем, че логос /λογος/ означава на гръцки и слово.

Той пръв използва думата космос /на гръцки красота/ за да описва света като космичен. Математическите закони според наго ръководят хармоничния ред на света.

За Питагор може да се говори часове.

 

фото  Didier Descouens.

Но време е да се премине към ХЕРАКЛИТ (Ηρακλειτος - Herakleitos), родом от Ефес. Той е известен предимно с неговия панта рей /παντα ρει/всичко тече/. Не е възможно да плуваш в една и съща вода в една река.

Също така, всяка сутрин изгрява ново слънце. Значи днешното слънце е различно от вчерашното.

Според него, едно нещо никога не е идентично на себе си. Следователно идентичността му е все различна.

Хераклит е философът на движението. Природата съществува благодарение на съжителството или приемствеността на противоположностите.

 

За ПАРМЕНИД (Παρμενίδης - Parmenides) принципът на природата се намира в съществуването на Битието, което е единствено, неподвижно и абсолютно, и в несъществуването на Небитието.

 

Един друг философ е ЗЕНОН (Ζήνων - Zenon), роден в Едеа.

Много е интересен, понеже неговата теория се основава на безкрайносттпа и на неограниченото. Доказва това чрез прочутите му парадокси :

фото Martin Grandjean

Заекът никога няма да може да изпревари костенурката. Заекът, като знае, че е по-бърз от нея, й позволява да тръгне преди него. Тръгва от точка А. Но докато стигне до точка В, където е била костенурката, когато той тръгва, тя вече е стигнала до точка С и.т.н. Следователно, движението не е невъзможно.

фото Marrtin Grandjean

     Една стрела никога няма да може да олучи целта си, защото преди да я достигне, трябва първо да покрие половината разстояние, което я дели от нея, а преди това, половина от половина, а преди това...                                                   

Естествено, че той знае, че движението съществува. Но иска да докаже че това движение не може да се възпреме от мисълта.

 

ЕМПЕДОКЪЛ (Ἐμπεδοκλῆς - Empedocles), роден в Агридженто, за първи път предлага една природа, в която 4-те елемента се срещат.

 

Картина от Антоан Куапел
1692 г.

Идват атомистите. Първият от тях е един много смешен философ, най-веселият от всички : ДЕМОКРИТ (Δημόκριτος - Democritos), създателят на теорията на атомите.

"Атом" на гръцки означава «което не може да се раздели». Иначе казано, атомът е наистина най-малката част, която същесвува в природата /знае се вече, че не е вярно, говори се за  разцепването на атома/.

Следователно трябва да се предположи празнота между атомите.

Така че нещата съществуват защото атомите се слепват и създават агрегати.

Природата е набор от агрегати и представлява последователност от агрегати и дезагрегати.

Той ги описва като прашника, която се носи във въздуха.

За него основата на природата е материята.

 

Сократ и неговите послодователи

И дойде моментът да се представат гигантите на философията : Сократ, неговият ученик и последовател ПЛАТОН и АРИСТОТЕЛ. Но за тях трябва да се говори с часове.

Време е да се премине към ЕПИКУР (Ἐπίκουρος - Epikouros), който и без това се явява, като достоен наследник на Демокрит.

Роден е в селището Гаргет, близо до Атина, през 341 пр.н.е. Детството си прекарва в о. Самос, където баща му упражнява известно време професията на учител.

През 323 пр.н.е., той се завръща в Атина. Учи философия и така се запознава с идеите на Платон  (Πλάτων / Plátôn) и Аристотел (Ἀριστοτέλης - Aristoteles).

След това е преподавател в различни селища на Мала Азия, където спечелва привърженици на атомистичното учение.

През 306 пр.н.н. се завръща отново в Атина, където прекарва останалата част от живота си. Основава философска школа е известна под името "Градината на Епикур“, на входа на която стоял надписът: "Гостенино, тук ще прекараш добре времето си; тук е върховното благо – удоволствието“. Тя е организирана на демократичен принцип: в нея се допускат представители на различни прослойки, а също и жени.

Епикур умира през 270 пр.н.е.

 

фото D.N.R.

Римският поет ХОРАЦИЙ (Horatius) е автор на този извесен израз Carpe diem, т.е. буквално «бери деня». В него се концентрира голяма част на епикурейската философия.

Друго нещо : думата епикуреец стана синоним на удоволствие, ако ли не на любител на оргии.

Нищо подобно : Целия си живот, Епикур, който живеел много «семпло», проповядвал умереност. За него, преди да се насладиш, важно е да не страдаш. Като намали своите желания, човекът нама да пострада, заради факта, че на може да ги задоволи.

 

Как може да се достигне това?

Епикур намира потвърждение именно в теорията на атомите на Демокрит.

Но той вмъква в неа нещо повече. Според Демокрит, атомите се движат свободно в празнота, но вертикално отгоре на долу. Една сила, свързана със случайността, и която се казва клинамен, прави така, че два атома се удрят и така образуват един агрегат, и така телата се образуват от само себе си.

Когато дойде време телата да умрaт, те просто се разпадат и отново започва това безкрайно падане в празното до тогава, докато клинаменът  изпълни своята роля.

Самата душа е атом.

Следователно не е нужно човекът да се страхува от смъртта, която след стрха от страданието, е другият голям страх на човека.

Философията на Епикюр е материалистическа : всико е материя, като атомите.

 

Епикурейската философия, за разлика от другита философии, приема сщестуването на боговете : и те са атоми, само че са много леки и си живеят в своя свят без да се занимават с нашите страхове.

 

И така : страхът от смъртта изчезва. Но човекът се страхува също от страданието. За това той търси преди всичко удоволствието... с умереност.

Този морал на Епикюр е вид хедонизъм / от гр. Ηδονη - hedone удоволствие/. Той се основава на тези принципи :

•  Не бива да се страхуваш от бог.
•  Не бива да се страхуваш от смъртта. Той сам казва за нея : Когато ние сме,   нея я няма. Когато тя е, ние не сме.
•  Лесно е да придобиеш добри неща в живота.,
•  Лесно е да преодолееш лошите неща в живвота.
•  Лесно е да се сдобием с доброто.
•  Лесно е да понасяме смело лошото.

Един друг рмски поет, ЛУКРЕЦИЙ (Lucretius), също беше последовател на Епикур в материалистическите му схващания за човека и обществото. 

Автор на обемистата философска поема „За природата на нещата“ (De rerum natura) в 6 книги, общо над 7000 стиха.

 

 

РАХМАНИНОВ

Тази година се навършиха 80 години от смъртта на Рахманинов (Rachmaninov) и 150 години от неговото раждане - чудесен повод да си спомним за него.

Колко хора в света могат да се похвалят, че кариерата им започва на 4 години?! Cергей Рахманинов е един от малкото личности, чиято биография започва като на дете-чудо, за да стигне до професионалните висоти на световно признание, да запише името си сред великите колоси на музиката. На 9 г. вече е студент в Консерваторията в Санкт Петербург. На 19 г. завършва със златен медал Московската консерватория, а на 28 г. дирижира в най-големия руски театър 3Болшой“.

Сергей Василиевич Рахманинов е руски композитор, пианист и диригент от плеядата големи композитори на 19-20 в. Считан е за продължител на т.нар. могъща петорка /Александхр Бородин (Alexander Borodine), Цезар Кюи (César Cui), Милий Балакиреv (Mili Balakirev), Модест Мусоргски (Modest Moyussorgski) и Николай Римски-Корсаков (Nikolaï Rimski-Korsakov)/ и на симфониите на Чайковски (Tchaïkovski). Той е последният велик композитор на руския романтизъм. 

Биография

Рахманинов е роден е на 1 април 1873 г. в едно имение в Новгородска губерния, Русия. Детството му преминава над пианото и е едва на 13, когато го представят на великия Чайковски. Между двамата се зараждат силни чувства на привързаност, която дава отражение върху музиката на младия композитор.

Дипломната му работа е операта "Алеко“ по произведението на Пушкин (Pouchkine) "Цигани“. Зареждат се клавирен концерт, романси, пиеси за виолончело и пиано, и знаменитата му "Прелюдия в до-диез минор“, която го прави световноизвестен.

Александхр Силоти и Рахманинов

Според биографите на Рахманинов, любовта към музиката у него запалил

неговият братовчед, пианист Александр Силоти (Alexandre Zilotti). Малкият Сергей обичал да импровизира на пианото, а Силоти наричал "моят Шопен“.Това породило в него желанието за собствен музикален стил, който запазва в способността си да импровизира като в игра с хармонията на звуците, до края на дните си. От млад той преминава през цялата „кухня“ на музикалното изкуство - свири, преподава по пиано, дирижира и композира.

Творческа кариера

Кариерата му като композитор минава през труден период. Първата му симфония не е посрещната ласкаво от критиката и това му създава за дълго време комплекс. Тогава изпада той в творческа депресия и трудност да превъзмогне страха си от следващ провал.

театър Болшой
фото A. Savin

През 1901 г. младият Рахманинов отново започва да пише, а клавирният му концерт е посрещнат възторжено от публиката. Предлагат му диригентско място в "Болшой театър“ и след 2 години заминава за Италия. От родината на музиката се премества в Дрезден и там напълно се отдава на композирането.

През 1909 г. Рахманинов предприема голямо концертно турне като пианист и диригент в САЩ. След Октомврийската революция през 1917 г. композиторът е на кръстопътя на сериозно решение. Конфискуването на родното му имение от съветската власт го обижда и плаши. Първоначално емигрира в Швеция, а после заминава за САЩ. В Америка работи като пианист и гастролира в Европа, а славата му на музикант расте.

Гроб на Рахманинов
фото anthony 22

През 1942 г., по време на едно от своите турнета, Рахманинов е диагностициран с напреднал стадий на меланом. Композиторът умира на 28 март 1943 г. в Бевърли Хилс, Калифорния, мечтаейки да види за последно родината си. Тежката болест не му позволява да го стори, но той завещава на близките си: "Аз съм руски композитор и родината ми е оставила отпечатък върху характера и възгледите ми. Музиката ми е плод на моя характер, затова тя е руска музика.“

Погребан е в Щатите, в гробището Кенсико в Ню Йорк. През 2015 г. културното министерство на Русия отправя искане за ексхумиране на тленните останки на Рахманинов, за да бъде погребан в Русия, позовавайки се на последната воля на композитора.

Много руски дейци застават зад тази идея, считайки, че САЩ са "приватизирали известността на руския композитор, представяйки емигрирането му от родината по погрешен начин". Срещу преместването обаче се обявява праправнучката на композитора, родена в Щатите - Сюзън Рахманинов Волконская Уанамейкър (Susan Rahmaninov Volkonski Wannamaker). Тя отрича композиторът да е искал да бъде погребан в Русия. Същевременно подчертава, че никой не може да го "раздели с Русия“, защото музиката му е олицетворение на руския романтичен дух и въплъщение на руската душа.

Тази реакция вероятно е породена от една предавана през поколенията обида от това, че през 1931 г. музиката на Рахманинов бива официално забранена в СССР като "декадентска“. 

Скандалът тръгва от симфонията му "Камбаните“, заради която тесногръди критици му лепват прозвището „враг на СССР“. Самият Рахманинов, според биографите му, жадувал за родината си, но така или иначе остава погребан в Щатите, а днес във всяка енциклопедия можем да прочетем, че Рахманинов е "американски и руски" композитор.

Рахманинов като композитор

Творчеството на Рахманинов обхваща различни жанрове, но централно място в него заемат клавирните му произведения. От тях най-известни са четирите концерта за пиано с оркестър, прелюдиите, етюдите - картини, сонатите и др. , както и знаменитата му "Рапсодия върху тема от Паганини (Paganini)“, изградена под формата на 24 свободни вариации върху Паганини и католическия реквием "Diеs irae“.

Рахманинов създава 3 незабравими симфонии, много симфонични танци и симфоничната поема "Островът на мъртвите". Автор е на 83 романса и на много песни за сопран и тенор със съпровод на пиано, по текстове на Толстой (Tolstoï, Пушкин (Pouchkine), Гьоте (Goethe), Виктор Юго (Victor Hugo), Чехов и др.

„Композирането на музика за мен е също толкова важно, колкото дишането или храненото: това е една от основните жизнени функции“, казва великият композитор.

"Прелюдия в до-диез минор“, написана през 1892 г., буквално го изстрелва към върха на славата. Тогава е само на 19 г. "В тази прелюдия е целият дух на Русия!“, възкликва един музикален критик.

Концерт за пиано №2, създаден през 1901 г., го спасява от депресията и отприщва с неподозирана сила таланта му. Този концерт е една от най-популярните и най-разпознаваеми творби на Рахманинов. "В него сякаш е целият му живот, всичко преживяно“. В концерта се дочуват църковните камбани, които сякаш предвещават възкръсването на духа му за нов живот.

В началото на 1900 г. Рахманинов започва редовно да изнася концерти в Европа като пианист и диригент. Когато започва Втората световна война и нахлуването на нациска Германия в Полша, " заедно със съпругата си и двете им дъщери, напуска семейната "Вила Сенар“ в Швейцария, където семейството прекарва всяко лято. 

Той е женен за своя далечна братовчедка, Наталя Сатина, от която има две дъщери - Ирина и Татяна. Изплашени от войната, Рахманиови се връщат в САЩ, но по-малката дъщеря Татяна остава в окупирания от нацистите Париж. Рахманинов дълго време не може да установи връзка с нея и това го изпълва с тревога. Именно в такъв смутен период от живота си създава "Симфоничните танци“. За щастие Татяна оцелява и се прибира при семейството си в САЩ.

Последната симфонична творба на Рахманинов е "Фантастични танци“. В нея най-силно може да се усети носталгията му по Русия. Всъщност, в Щатите той създава само 6 произведения. Повечето си творби създава в Швейцария. През 1942 г., по време на турне, лекарите го диагностицират с напреднал стадий на меланом. Когато през същата година здравето му силно се влошава, семейството му решава да се приберат в САЩ. Композиторът умира на 69 години, отпаднал физически, но изпълнен с идеи за работа. През март 1943 г. камбаните на спомена за родното място звънят за последно в ума и сърцето му, но техният глас в музиката на Рахманинов завинаги остава в прекрасната му симфония.

Ръцете на Рахманинов

ОРФИЧЕСКИТЕ МИСТЕРИИ

 ОРФИЧЕСКИТЕ МИСТЕРИИ - ЧАСТ ОТ ТАЙНИ УЧЕНИЯ

"Светът може да бъде завладян с лира, не с меч“ – така пророкувал митичният певец, живял някога по нашите земи. Когато Орфей ((Ὀρφεύς -Orpheus) засвирел на своята лира, вятърът утихвал, заслушан в чудодейната музика, птиците спирали в небето, а животните – по горските пътеки, духовете на зверовете се укротявали и те лягали в краката му.

К. Коро, Орфей и Евридики /1861/

съд от майолика от Урбино Орфей и вакханиите

Легендата разказва как Орфей влязъл през Триградското ждрело в подземното царство да дири своята обичана съпруга Евридика (Εὐρυδίκη - Euridyce). Не успял да я спаси. Той получил разрешение да я върне от Ада, но само при едно условвие :  да не се обърне и да я види.  Естествено, той не могъл да издържи и така я загубва. В мъката си спрял дя вижда другите жени. Тогава разярените вакханки - жени, които придружавали Бакхус (Bacchus) / Дионис (Διόνυσος - Dionisos) и които са били като луди, го разкъсали и хвърлили в реката. 

Всяка капка от кръвта му се превърнала в нежно планинско цвете- силивряк, орфеевото цвете. В наше време науката е установила, че то е на възраст над 2 млн. години и може да се възстановява след повече от 30 месеца в хербарий. Заради изключителните му качества е било изследвано от НАСА и от руски секретни лаборатории. И днес чудното орфеево цвете може да се види в Родопите.

Някога орфическите мистерии били част от тайни учения, в които били посветени малцина, най-достойните според тогавашните разбирания /гръцката дума mysterion. mysteria означава таен култ/.

Орфей очарова животните с лирата си
Саркофаг от 3ти в. пр. н. е.
фото Marsyas

Орфей произхождал от тракийската аристокрация и живял в Родопите. Според легендата той бил син на тракийския речен бог Еагър (Οἴαγρος - Oíagros) и на музата на поезията Калиопа. С песните си възхвалявал божествената природа и се стремял да научи хората да отдават почит на нейните божества.

Още като младеж Орфей пътувал до Самотраки, а после отишъл в Египет, където бил посветен от жреците в Мемфис и се обучавал над 20 години в египетските мистерии. След като се завърнал в Тракия, събрал около себе си аристократите и също започнал да посвещава в тайнства.

Орфей свещенодействал в най-древното светилище на траките в Родопите. Предполага се, че това е свещеният храм на Дионис в Перперикон, където са извършени две изключително съдбоносни за човечеството предсказания : Александър Велики (Αλέξανδρος Γ' ο Μακεδών - Alexander Makedonski) разбрал, че ще завоюва Азия и света, а римляните - че ще създадат световна империя. По сведения  на римския историк Светоний (Suetonius), бащата на римския император Октавиан Август (Octavianus Augustus), който водил войската си из отдалечените части в свещената планина на Дионис, се допитал до оракула и жреците му потвърдили, че синът му ще стане господар на целия свят.“

Перперикон
фото Nanko Lazarov

Подобно знамение получил и самият Александър Велики, когато "принасял жертва на същия този олтар“. През 2008 г. археолози обявиха, че са открили въпросното светилищи в Перперикон. Находките показват, че там са ходили на поклонение хора от целия Източен и Източносредизимноморски басейн.

Изглежда, Орфей е бил по-скоро жрец, надарен със свръхестествени възможности, но и притежаващ задълбочено познание, а учението му е било своеобразен опит да облагороди суровити нрави и да научи хората на по-висока култура. Намесата му в религиозната доктрина за отвъдния живот и пътя към безсмъртието обаче влязла в противоречие с официалната тракийска царска идеология и е твърде вероятно да е станал причина за гибелта на певеца.

Съвременната наука счита, че героят е вдъхновил цяла философско-религиозна система, получила в наши дни името ОРФИЗЪМ. Според проф. Фол (Fol), Тракийският орфизъм  възниква в Тракия в края на второто хилядолетие пр.н.е., по името на създателя му Орфей. По-късно се разпространява в Гърция и средиземноморския свят / 6 в. пр.н.е./

Питагор

Платон

Някои смятат, че първите школи за посвещение в Европа саименно създадените от Орфей в Родопите. Основна за Орфизма е вярата в безсмъртието - в живота отвъд или в прераждането. Тракииските орфици вярвали в безсмъртието телом и духом, за тях смъртта била преминаване в отвъдна реалност. За гръцките орфици безсмъртна била душата, която се прераждала в други тела. Последователите на това учение практикували аскетичен начин на живот, за разлика от тракииците, и ползвали свещени текстове. Питагор (Πυθαγόρας - Pythagoras) и след него Платон (Πλάτων / Plátôn) се съблазняват от тази идея за прераждането.

Основно божество, почитано от гръцките орфици, е Дионис в двете му хипостази /проявления/- Загрей (Ζαγρεύς Zagreus) и Сабазий (Σαβάζιος - Sabazios) 

Загрей е син на Зевс (Ζεύς - Zeus) и Персефона (Περσεφόνη - Persephone). Литературният орфизъм го знае като "Първият Дионис“. В тракийската митология Загрей е бог на Слънцето.

Сабазий (на гръцки: спасител) е фригийско-тракийско божество на растителността, земеделието и лечението, древно божество на живата природа, на човека и неговото здраве, на продължението на рода, благодетел и дарител на безсмъртието. 

Дионис подарява един кантарос
/чаша за кино/
VIти в. пр.н.е.

Тракийският орфизъм съчетава почитта към хтоничните /земните/ и соларните /свързани със Слънцето/ божествени сили. Животът е започнал от великата Богина-майка /Земята/ и възпроизводството на Космоса и обществото се основава на цикли, а не на линейно време.

И нещо особено любопитно: орфиците означавали съставките на Космоса с цифри, а по-късно – с музикални тонове, така се породили религиозните напявания. За разлика от гръцките орфици, при тракииските музикалните тонове не били толкова симетрични, ритъмът бил "асиметричен“ – именно там според някои хипотези е произходът на уникалните неравноделни тактове в българския фолклор. Същата асиметричност в организирането на сакралното пространство се открива и в царските гробници под могилен насип.

Тракийски гроб в Казанлък

Преди хилядолетия орфическите мистерии се правели само от посветени. Тайнствата ставали в затворени общества и на скрити места- скали и пещери, недостъпни за погледа на останалите хора, където посветените осъществявали контакт с висшите същества от духовния свят. Те били придружени с хорови песни и мимически игри.

Знатните мъже отивали облечени в бели ленени одежди и без оръжие – без метали по себе си. Кулминацията на мистериите била символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Дионис от титаните, и символичното зачатие на Богинята-майка, даващо началото на живота. Символичната смърт се осъществявала чрез жертвоприношение на бик, кон или козел, а зачатието – чрез масово съвокупление на мъже и жени, което накарало Херодот (Ἡρόδοτος - Herodotos) да обвинява траките в полова разпуснатост. Външно мистериите протичали като представления с песни и танци, но всъщност били езотерични посвещения за тесен кръг от хора, чиято цел била да узнаят законите на невидимия свят и да си осигурят безсмъртие. Кандидатите били подлагани на проверка за психическа издържливост, нравственост и вярност към учението и само успелите били посвещавани в мистериите.

Смята се, че траките, които през 5 в.пр.н.е. се настанили в Пирея и Атина като колонисти занаятчии и търговци, успели да вложат култа към Богинята-майка и на гърците. За това споменава и философът Платон в "Държавата“. Той изтъква, че религиозната служба, обредите и празничната процесия в Атина се извършват от траки. Разпространението на различни митове за Орфей обаче дължим именно на древните гърци.

Как днес се почита древният празник

От 2003 г. насам в последната събота и неделя на юли край Триградското ждрело се организират празници, наречени "Орфически мистерии“ – възстановка на езически обреди от древното ни минало. Сегашните "Орфически мистерии“ започват с обичайно напяване на китки, при което момите пиеят и наричат набраните цветя за скорошна сватба или богата реколта. Пие се лековит мурсалски чай, а по залез слънце се хваща "жив“ огън - обичай, при който се пали нов, "жив“ огън за подновяване на домашните огнища или да пребори болестите по хората и животните.

После чистият планински въздух се изпълва с енергията на нестинарите – те минават боси по жаравата и нозете им остават непокътнати. Колко вяра трябва да имаш, за да преодолееш страха и тленното? Кукерите прогонват с танците си злото в хората и около тях. Всички древни народи са използвали танца за омилостивяване на природата, защото чрез звуците и подскачането лошото изтича в земята, а пространството се пречиства чрез вибрациите на звука.

Дяволско гърло

После факелно шествие стига до пещерата Дяволското гърло. В нея е най-високият подземен водопад на Балканите, а от грохота на падащата от десетки метри водна маса съвсем ще ви се стори , че сте в ада, в гърлото на дявола. В шествието, за да ви пренесат съвсем в онзи омагьосан свят, ви съпровождат конница, кукери, оплаквачи, гайдари и певци. Там може да видите и истинско жертвоприношение – както векове и хилядолетия наред се е правило по нашите земи, с ритуалното белязане на челата с кръв от жертвеното животно. Сутринта може да участвате в обредното посрещане на Слънцето, изпълващо природата с живот.

Орфей вдъхновява художниците.

Във Франция, Гиом Аполинер (Guillaume Apollinaire) характеризира едно движение на изкуството с името "орфизъм". Това движение използва главно дъги от кръгове, правоъгълници, триъгълници, квадрати. 

Към него се присъединяват такива художници като Роберт и Соня Делоне (Robert - Sonia Delaunay), Фернанд Леже (Fernand Léger), Францис Пикабия (Francis Picabia), Мари Лорансен (Marie Laurencin) и Марсел Дюшан (Marcel Duchamp).

В областта на музиката прочути са следнитке опери : "Орфео" на Монтеверди (Monteverdi), "Орфей и Евридика" на Глук (Gluck) и "Орфей в Ада" на Офенбах (Offenbach).